Сонети

и творчеството с вързана уста,
и истината в служба на лъжата.
Отдавна бих напуснал тази кал,
но, друже мой, за тебе ми е жал.

67

Защо и той живее в този грях?
Дали за да му бъде оправдание?
Но как така? Нима не го е страх
в пороците да влага обаяние?
Защо ли грабят мъртвите цветя
на бузите му живите творения?
Защо ли търси тази грозота
фалшиви рози, мъртви украшения.
Защо ли го роди под този свод
природата, която няма сили
и в другите да влее нов живот,
а черпи кръв от неговите жили?
Роди гоэ за да знае този свят
защо е нищ и как е бил богат.

68

Ликът му пази белега на дните,
когато красотата — цвят и тя,
умираше и никнеше в лехите,
далече от фалшивите цветя.
И никой в онова блажено време
не смееше златистата вълна
от мъртвото чело с бръснач да снеме,
за да тежи на други рамена.
Лицето му излъчва чиста радост
и девствена, антична красота.
Той в дрипи не облича свойта младост,
не търси свежест в чуждите лета.
Природата го даде на земята,
за да сравниме фалша с красотата.

69

Видът във тебе — част от теб все пак —
достъпното във теб за съзерцание,
видът ти има и над твоя враг
неволно, силно, властно обаяние.
Но външно тачат външния ти вид.
И същите уста неумолимо
осъждат в тебе твоя образ скрит —
сърцето ти останало незримо.
За него има някаква мълва.
Измерват го по твоите деяния.
И заглушава дивата трева
на розите ти нежните ухания.
За тази чисто външна обаятелност
причината е твойта невзискателност.

70

Не злото в тебе хулят, не това.
Доброто в теб е жертва на мълвата.
Но може ли да опетни мълва? —
една свадлива врана в синевата!
Добър си ти и тази клевета
те прави само с нищо несравним.
От червей страдат нежните листа —
ти като нежен лист си уязвим.
През младостта си ти не падна в плен,
но в плен попадна не един пленител.
Но твойта чистота до този ден
не сепва дръзкия хулител.
Без тази лека сянка във очите
ти само би царувал над душите.

71

Умра ли аз, скърби за своя мил,
додето вън не възвести мълвата,
че тоя низък свят съм заменил
със друг един по-низш живот в земята.