Сонети

във нечии огърлици и гривни.
О, нека да те пази под капак
като скъперник бързащото време.
Но как се радвам аз, когато пак
от тебе то преградата си снеме.
Чрез теб познах и скритото страдание,
и пълното със трепет обладание.

53

Не зная от какво си сътворен.
Едничка сянка имат всички живи.
От милиони ти си придружен
подобия и сенки причудливи.
Адониса вземи за образец.
Като отливка с тебе той съвпада.
На древността Елена бе венец,
но ти ни връщаш чара на Елада.
Април и лете зрелите жита
са твоя лик душевен и телесен.
На ранна пролет имаш нежността
и щедростта на плодовита есен.
Зовеме всяка прелест с твойто име,
но верността с какво да я сравниме?

54

Но истината, тя е благодат!
Тя по-прекрасна прави красотата.
Което радва в розовия цвят,
е не самият цвят, а аромата.
И нека храста с болните листа
да бъде с тоя кървав цвят и с този
уханен дъх и с тази красота,
която имат истинските рози.
Но той на вид изглежда само чист,
а вехне със отровено дихание.
Не тъй умира розовият лист:
смъртта на листа е благоухание.
Когато ти напуснеш този свят,
в стиха ми ще ухае твоя цвят.

55

И този мрамор, въплотил царе,
и той преди сплавта на стиховете
и твоя траен спомен ще умре,
потънал цял в сметта на вековете.
Войни ще смажат крехката творба,
метеж пиедестала ще разбие.
Но времето нетленната резба
на песните ни няма да изтрие.
И ти не ще изчезнеш със смъртта
и в мрака на враждебното забвение.
Ще бъдеш жив, износвайки света,
с последното човешко поколение.
До второто пришествие живей
във този жив, нетленен мавзолей.

56

Пламни, любов! Та твойто жило в мен
не се ли впива като глад и жажда?
Гладът, засищан всеки божи ден,
със нови сили всеки ден се ражда.
И ти любов, и твоите очи,
наситили глада си, не копнеят.
Но нека глад и утре в тях личи —
родени да пламтят, а не да тлеят.
И нека стане океан, сърце,
от този промеждутък без любов,
на чийто бряг, протягайки ръце,
да срещнем любовта със благослов.
Или да бъде зима той, която
събужда в нас копнеж за ново лято.

57

За роба няма други занимания,