Сонети

48

Приготвяйки се пак за дълъг път,
дрънкулките си скрих сега добре,
за да не би без друго този път
безделник някой да ги прибере.
Но ти, пред който всеки накит скъп
и всеки бисер е нищожен, ти —
утеха моя, моя черна скръб,
теб може всеки да те похити.
Но де, в какво да те затворя аз,
за да те имам винаги? Не знам.
В това сърце, което всеки час
ти можеш лесно да напуснеш сам?
Уви, и там ще съблазниш крадците
ти, който би подкупил и светците.

49

Във този ден, когато видиш ти
последния ми дребен недостатък,
когато любовта ти отлети
и бъдеш с мен безмилостен и кратък,
когато вместо с влюбени очи
ме срещнеш с ясен поглед, без боязън,
любов във тебе няма да личи,
а само хлад и скрита неприязън.
Но като знам във този черен ден,
че аз за теб не бях достоен, тая
ръка в закана към самия мен
ще вдигна, ала теб ще оправдая.
Ти имаш право с мен да си суров.
Не съм заслужил твоята любов.

50

Но как тежи по тоя дълъг път
със всяка нощ и всеки нов престой
да смятам колко мили ме делят
и колко дни от тебе, друже мой.
Превит на две под моята тъга
и конят ми се спира час по час.
Разбира сякаш крантата сега,
че няма закъде да бързам аз.
Не сепват шпори неговия лен,
на бича ми отвръща с тъжен стон,
и той се впива по-жестоко в мен
от шпорите във бедния ми кон.
И мисля аз, до сълзи натъжен:
зад мен е радостта, печал пред мен.

51–100

51

Тъй извинявах тягостния нрав
на моя мрачен, тъжен кон с това,
че той във същност бе напълно прав,
когато с мен се тътреше едва.
Но би било бездруго вече грях,
ако така се влачи и насам.
Да литне като вихър в пот и прах,
ще мисля пак: „О, той върви едвам!“
Желание! Не те догонва кон.
Ти цялото си само страст и жар.
Летиш със тропот, цвилене и стон
и казваш тъй на куцащата твар:
„Аз, мила моя, литвам на крила,
а ти след мен с товара си ела.“

52

Аз бих те съзерцавал с часове
както скъперник свойто наслаждение.
Но радостта е тънко острие,
което губи при употребление.
И празниците с техния захлас,
тъй радостни, тържествени и дивни,
затуй са редки като скъп елмаз