КОРИН
Простете, господарко, господарю —
вий питахте за младия овчар,
с когото тук ме сварихте в беседа;
май бяхте го дочули да възнася
надменната пастирка, по която
изгаря от любов?
ЦЕЛИЯ
Е, и какво?
КОРИН
Представя той сега една пиеска,
в която най-естествено играят
на истинската обич бледостта
и руменият цвят на гордостта —
елате с мене недалеч оттук
и зрители ще бъдете безплатни!
РОЗАЛИНДА
Какво ще кажеш? Да вървим, сестрице!
Тоз, който от любов е мъчен сам,
с любовни гледки храни своя плам,
а в тоз театър, от света по-стар,
и аз ще проявя актьорски дар.
ПЕТА СЦЕНА
СИЛВИЙ
Поне не ме презирай, сладка Фебе!
Отблъсквай обичта ми, щом го искаш,
но не тъй ядно, Фебе! И палачът,
в чиято гръд сърцето е втвърдено
от страшния му занаят, и той
поисква от осъдения прошка,
преди да вдигне брадвата; нима
ти по-жестока си от този, който
си вади хляба от кръвта на други?
ФЕБЕ
Палач за теб не искам аз да бъда.
Отбягвам те, за да не те ранявам.
В очите ми убийство се таило
по твойте думи. Много, много мило
и справедливо! Да твърдиш, че тези
най-нежни органи на сетивата,
затварящи пред всякоя прашинка
вратите си плашливи, са злодеи,
убийци, главорези! Е, добре —
сега на теб гневът им ще се спре
и ако могат, нека те убият!
Е, хайде! Престори се, че припадаш!
Но ти не мърдаш! Как не те е срам!
От днес нататък да не съм те чула
да лъжеш, че убивала съм с поглед!
Но може би ранен си? Имаш белег?
Нали кървим, щом боднем се с карфица
или порежем се с тръстиков лист —
защо от тези погледи, с които
обстрелвам те, не виждам драскотина?
Не, явно е, очите нямат сила
да нараняват!
СИЛВИЙ
Скъпа моя Фебе,
ако със тебе някога се случи
— и може би туй „някога“ е близо —
да те омае нечий сладък образ,
тогава ще узнаеш ти самичка
какви незрими рани ни нанасят
любовните стрели!
ФЕБЕ
Но дотогава
не ми досаждай! Ако туй се сбъдне,
ще имаш право да ми се надсмиваш.
Бъди без жал към мене, както аз
без жал към теб ще бъда дотогаз!
РОЗАЛИНДА
