Хамлет

ПОЛОНИЙ

                        Приключихме с това.

Владетелю, мадам, да ви разказвам

какво е тронът и какво — дългът,

защо денят е ден, нощта е нощ

и времето е време, би било

прахосване на нощи, дни и време,

и тъй като за мисълта се знае,

че краткостта е нейната душа,

а многословието — тленна външност,

ще бъда крайно кратък: син ви Хамлет

е луд. И „луд“ наричам го, защото

какво е лудост, ако не да бъдеш

какъв, че да не можеш с друга дума

да бъдеш означен освен със „луд“?

Но да оставим…

КРАЛИЦАТА

По същество, без толкова изкусност!

ПОЛОНИЙ

Мадам, в словата ми изкусност няма.

Говоря ви наистина, че луд е,

а че е луд, е истина и туй е

наистина печално; и печално,

че е наистина… не най-добра

игра на думи, но да я оставим…

Изкусността — аз казах — ми е чужда.

Че луд е, туй е явно, но коя е

причината, която е довела

до тоз ефект или — с по-точна дума —

дефект, защото всички тез душевни

ефекти дефективни имат своя

причина. Де е тя? Щом казах „тя“

и вече отговорил съм къде е.

Подразумейте:

аз имам дъщеря — и казвам „имам“,

защото моя е, — а тя, понеже,

забележете, знае своя дълг,

ми връчи туй. Сами съдете впрочем!

Чете писмо.

„До идола на моята душа, небесната и одарена с дивна прелест Офелия“ — това е лош израз, отвратителен израз! „Одарената“ — отвратителен израз! Но слушайте нататък! Ето тук: „За да почива до белоснежната й гръд…“

КРАЛИЦАТА

И туй писмо до нея е от Хамлет?

ПОЛОНИЙ

Търпение, мадам! Чета дословно:

„Съмнявай се, мила, в земята,

във слънцето, в звездния рой,

съмнявай се в правдата свята,

но нивга — в това, че съм твой!

О, скъпа Офелия, не ме бива за стихоплетство.

Не владея изкуството да отмервам въздишките си, но, че те обичам безкрайно, несравнима моя, вярвай ми на това! Сбогом! Твой завинаги, докато тази негова телесна машина му принадлежи.

Хамлет“

Това послушната ми дъщеря

предаде на баща си, като вля

във неговия слух кога, къде

и точно как ухажвал я е принцът.

КРАЛЯТ

А как го е приела тя самата?

ПОЛОНИЙ

Какъв човек съм според вас, кралю?

КРАЛЯТ

Човек почтен и заслужаващ вяра.

ПОЛОНИЙ

И бих желал такъв да се окажа.

Ала какво — кажете — вие бихте

помислили, ако, усетил как

таз обич вече пърха (а пък аз,

признавам си, усетих я, преди

Офелия за нея да ми каже),

какво си бихте рекли, вий и нейно

величество, кралицата, ако

аз бях решил да съхраня таз тайна

като любовен дневник, тихомълком

намигайки на своето сърце,

или погледнал бих ей тъй, през пръсти

на тяхната любов; какво, кралю,

си бихте рекли, а? Но аз, аз — не!

На свойта хубосница аз веднага

й казах тъй: „Принц Хамлет си е принц!

Над твойта сфера! Няма да го бъде!“

И наредих й да не го приема

и писъмца и дарове да връща,