КРАЛЯТ
След нея! И наглеждайте я, моля!
Така отравя само тежка скръб
и тя извира явно от смъртта
на нейния баща. Но чувай още!
Гертруда, о, Гертруда,
нещастията тръгнат ли, те идат
не поотделно като съгледвачи,
а в гъсти полкове. Смъртта най-първо
на нейния баща. След туй синът ви
в изгнание, наложено при туй
от неговата лудост. Към това,
народът в настроения нездрави,
подхранвани от слухове за края
на бедния Полоний. (И сглупихме,
че закопахме го надве-натри!)
Офелия, откъсната от своя
разсъдък — тази искра, без която
човек е само сянка или звяр.
И най-подир — беда по-зла от всички —
вестта, че брат й тайно бил се върнал
от Франция и мрачен като облак
от лоши подозрения, допускал
дърдорковци различни да му тровят
слуха със злоумишлени брътвежи
за края на баща му, във които
необходимостта да се запълни
незнанието с нещо, току-виж,
не се поколебала да намеси
и нашата особа. О, Гертруда,
тоз залп от бедствия, летящ към мене,
убива ме с излишъци от смърт!
КРАЛИЦАТА
Ах, господи! Какъв е този шум?
КРАЛЯТ
Швейцарската ми стража39! Да застанат
на входа! Какво има?
ВЕСТИТЕЛ
Господарю,
спасявайте се, не губете време!
И океанът, насипи надхвърлил,
не гълта сушата с такава скорост,
с каквато младият Лаерт начело
на сбирщина метежници залива
пазачите ви! „Крал“ сганта му вика
и — сякаш този свят тепърва почва
и няма още нрави, обичаи,
върху които се крепи редът —
крещи неистово: „Да изберем
Лаерт за крал!“ И шапки, и ръце
приветстват този избор до небето:
„Лаерт да бъде крал! Лаерт — наш крал!“
КРАЛИЦАТА
Как бодро лаят в грешната следа!
На крив сте път, неверни датски псета!
КРАЛЯТ
Изкъртиха вратите!
ЛАЕРТ
Къде е този крал? Вий стойте вън!
ДАТЧАНИ
Не, не, да влезем!
ЛАЕРТ
Моля ви да бъда
оставен тука сам!
ДАТЧАНИ
Добре, добре!
ЛАЕРТ
Благодаря ви. Стойте зад вратата!
