ДУХЪТ
Най-хубавата раковина в океана
изглежда тя. И сигурно звукът й
ще е ведно и прелестен, и чуден.
ПРОМЕТЕЙ
Върви със вихроносните коне
над всички градове човешки! Пак
надбягай слънцето зад кръглата земя
и колесницата ти щом разкъса
просторите запалени, надуй
надиплената вътре раковина,
пусни могъщата й музика и тя
ще бъде смес от гръм и ясно ехо!
След туй се обърни, ела отново
да бъдеш с нас, при нашта пещера!
А ти, Земя, ти, майко!…
ЗЕМЯТА
Чувам, чувствам
как устните ти върху мен са и
пробягва твоят допир чак навътре
до средищния диамантен мрак
на нервите ми мраморни. Това е
Животът, Радостта! И вред край моя
повехнал, стар и леден скелет кипва
и като гръм протича топлината
на вечна младост! А от днес децата ми,
красиви, но отпуснали глави
на моите поддържащи ръце:
растения, пълзящи същества,
мушици дъгокрили, бързи птици
и зверове, и риби, и човеци,
които от гръдта ми изтощена
извличат смърт и скръб да пресушат
отровата на отчаянието — вече
най-сладки ястия ще имат! И за мен
ще станат те като сестри-газели,
край езеро безмълвно, снежнобели
и бързи като вятър, там дошли
сред лилиите светли да се хранят.
И росните мъгли на моя сън,
когато слънцето го няма, ще текат
като балсам между звездите; и цветята,
надиплени във своя нощен отдих,
ще смучат багрите, които не бледнеят.
Въз сънища щастливи ще събират
и хора, и животни нова сила
до идващия ден и радостта му.
Смъртта тогава ще е като сетна
прегръдка на оназ, която взема
животът, който дава — като майка,
закрила в скута си детето малко
и рекла му: „Не ме напускай вече!“
АЗИЯ
Защо, о Майко, за смъртта говориш?
Нима престават да обичат, да се движат,
да дишат, да говорят всички тези,
които са умрели?
ЗЕМЯТА
Няма полза
от отговора ми. Ти си безсмъртна,
а думите на тоз език се знаят само
от мъртвите, които не говорят.
Смъртта е було, живите му казват
живот, и щом заспят, се вдига то —
докато във поредица спокойна
спокойните годишни времена
със дъждове, загърнати в дъги,
със тихи, ароматни ветрове,
със дълги, сини падащи звезди,
които чистят смръщената нощ;
със палещи живот стрели, които
отправя слънцето от своя лък,
пронизал всичко; със роса и дъжд
от тиха лунна светлина — спокоен полъх
— ще кичат и горите, и полята
— да! — и дори скалистите пустини
на голи дълбини — със вечно живи
листа, и плодове, и цветове!…
И с тебе!… Има пещера, където
духът ми се изля във страшна болка,
когато мъката ти хвърляше безумие
във моето сърце. И тез, които
го вдъхнаха, след туй безумни бяха,
там храм издигнаха, говореха на всеки
пророци станаха и призоваха
с измама заблудените народи
към взаимни войни, невярна вяра.
И както между тихите тръстики
лъхът на теменужката се вдига,
