свободен час пристигаше при нея
да се напие с течна светлина
от нейните очи — за нея той
жадувал — казваше ни — както някой,
загубен в пясъците. Пред сестра ни
той всичко доверяваше по детски,
разправяше какво видял е ново,
(а много нещо виждаше, макар
то в него да оставаше без мисъл)
и Азия наричаше тогава
— защо, не знаеше, не знам и аз —
той: „Мила мамо!“
ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА
Мамо, мила мамо,
дали ще мога да говоря с тебе,
тъй както някога? Очите си да скрия,
след като радост ги е уморила,
в ръцете нежни? И дали ще мога
през ранните следобеди, когато
за мене няма работа в простора
замлъкнал, пак при тебе да играя?
АЗИЯ
Аз те обичам, мило същество,
и все със теб ще бъда отсега
и моля те да ми говориш с твоите.
най-прости думи! Някога утеха
ми бяха те — сега ще бъдат радост!
ДУХЪТ НА ЗЕМЯТА
О, майко, аз по-мъдър съм от днес
(макар че никога едно дете не може
да стигне теб по мъдрост!) — да, от днес
съм по-щастлив, и по-щастлив, и мъдър!
Ти знаеш — жабите и червеите гадни,
и змиите, и зверовете лоши,
и клоните със плодове отровни
са пречка винаги по моя път
из тоя свят зелен — а също тъй
когато сред човешките свърталища
ме срещнат хора със лица сурови
или със погледи разсърдени и горди,
или със хладен и надут вървеж,
или с усмивки кухи и лъжливи,
или със тъпата насмешка на невежи,
които само себе си обичат,
или с подобни грозни маски, скрили
зад лоши мисли съществото мило,
което ний наричаме човек —
когато срещнат ме жени коварни
(най-грозните от грозните неща,
макар прекрасни даже в тоя свят,
където ти си истински прекрасна,
ако усмихнати са и добри
и искрени и волни като тебе!),
то болка свива моето сърце,
щом мина покрай тях, макар че те
заспали са и аз незрим оставам.
Тъй беше досега. Но ето днес
вървях през град огромен, заграден
с гористи хълмове; пред градската врата
заспал бе часовоят. В тоя миг
отекна звук тъй силен, че разтърси
сред лунна среднощ кулите, тъй хубав,
че по е хубав само твоят глас.
Звукът разля се, сякаш бе без край,
и всички хора станаха внезапно
от своя сън, събраха се навън
и със учудване се вглеждаха в небето,
което още с музика гърмеше.
Аз скрих се във фонтана на площада,
свит като лунен лъч върху водата
между зелените листа, и скоро
тез грозни фигури, лица, които
ти казах, че ми причиняват болка,
преминаха във въздуха, полека
се скриха, вятърът разся ги, и онези,
които носеха ги дотогава,
изглеждаха и кротки, и красиви,
като че някакъв ужасен грим
от тях бе паднал; и тогава всичко
различно бе; след кратка изненада
и поздрави на изумена радост
пак се прибраха хората да спят.
А сутринта — повярвала ли би,
че биха могли жаби и тритони,
и змии хубави да са? И все пак — бяха!
И то почти без да променят нещо
от формата или цвета си. Всичко живо
съблякло беше злата си природа!
Не мога да опиша радостта си,
когато покрай езеро едно,
сред храсти, сплетени със старо биле,
видях две блеснали рибарчета, надолу
надвесени, да зобат с дълги човки
от ярко клонче кехлибарени зърна,
