ПЪРВИ ПОЛУХОР
Въртим се и пеем със пълен размах,
дървета, животни от земния прах
смиряваме е обич, а не и със страх!
ВТОРИ ПОЛУХОР
И пак към Земята намираме брод,
че нейните тръпки на смърт и живот
са нашите химни към светъл възход!…
ХОР ОТ ДУХОВЕТЕ НА ДУХА
Спри танцът бесен, песента пръсни,
едни да тръгват, други да остават!
Да поведем на вси страни
приоблачните висини,
които обич вместо дъжд ще дават!…
ПАНТЕЯ
Отминаха!
ЙОНА
Не сещаш ли все пак
на отлетялата им нежност радостта?
ПАНТЕЯ
Да, като хълм, над който облак ласкав
изчезнал е във дъжд и се усмихва
на модрото небе с безчетни капки
от слънчева вода.
ЙОНА
Дори сега,
докато ний говорим, нови песни
летят. Какъв е тоя страшен звук?
ПАНТЕЯ
Това е музиката най-дълбока
на обикалящия свят. С Еолов трепет
той пали струните на въздуха трептящ,
ЙОНА
Чуй, всеки миг на тишина е пълен
с най-тихи звуци-трепети и те
са също ясни, сребърни и ледни,
пробуждащи и остри, и пронизват
слуха, за да живеят във душата,
тъй както зиме хладните звезди
пронизват въздуха кристален и се вглеждат
във своите образи върху морето!…
ПАНТЕЯ
Но, виж, през тия две места, където
гората се разтваря, а над тях
е проснат балдахин от гъсти клони,
и дето ручеят звънлив дели се
покрай мъха, бродиран с теменуги,
и неговата песен продължава
във две пътеки (както две сестри,
които се разделят със въздишка,
за да се срещнат със усмивка пак,
и острова на свойта скръб обгръщат
като гора от тихи, тъжни мисли) —
там две видения със странен блясък
във въздуха безветрен, над земята,
летят през океан от звук чаровен,
все по-напрегнат, силен и дълбок…
ЙОНА
Аз виждам колесница като оня
най-тънък кораб, в който нощ преляла
повежда Майката на месеците горе
към западната пещера, когато
тя вдига се от сънища безлунни.
Над колесницата извит е навес
от мека тъмнина и планините
се виждат през безплътното му було
като картини в огледало на магьосник.
И вместо колела тя има гъсти
и златни облаци, подобни на ония,
които геният на урагана
натрупва върху светлото море,
когато слънцето подгонено се вмъкне
под него — те въртят се и се движат,
като че вятър тласка ги отвътре.
Дете крилато седнало е в нея —
лицето му е бяло като сняг,
крилете му са като слънчев скреж,
