от котви, кораби разполовени,
и вкаменени салове, стрели,
колчани, шлемове, и щитове, понесли
главите на Горгона, колесници
със остри ножове на колелата,
трофеи, гербове и знамена,
и хералдически животни, край които
се е кикотела смъртта, ковчези
със знаците на мъртво разрушение —
развалини в развалини, останки
от хиляди огромни градове,
със жители, които е покрила
земята и които са били,
макар и смъртни, не човеци. Виж —
лежат там тия трупове чудати
сред своите създания ужасни,
сред свойте статуи, и жилища, и църкви,
зловещи фигури, натрупани във сиво
унищожение, притиснати, строшени
във черна дълбина, и върху тях
прострени скелети на неизвестни
крилати зверове, на едри риби,
що бяха острови от живи люспи,
на змии — страшни костени вериги,
обиколили канари железни
или нагърчени сред купища от прах,
когато силата на сетната им болка
е стрила канарите; най-отгоре
озъбеният крокодил и нявга
разтреслият земята веемот44.
Преди те бяха царствени животни
и върху слузестите брегове
и континентите, обрасли цели
в тръстика, се плодяха и растяха,
тъй както червеите лете се плодят
връз някой изоставен труп, додето
небето синьо ги е във потоп
обвило като в плащ, и с писък те
потънали са — или някой бог,
комета яхнал, минал е и рекъл:
„От днес не ще се вече появите!“
— и те не са се появили вече,
изчезнали са като моите думи!
ЗЕМЯТА
Възторг и лудост, тържество и сладост!
Безкрайна, бликаща, гърмяща радост!
Надземно щастие да бъдеш разкован!
Хей! Сякаш целият съм лъч небесен!
Хей! Сякаш целият съм облак бесен
и във гърдите ми е моят ураган!
ЛУНАТА
Ти, братко бърз, неуловим,
ти, скитнико неуморим,
от тебе светъл дух е устремен!
Пробил е мойта броня-лед
и внизал топлина навред
от свойта собствена любов пленен —
през мен, през мен!
ЗЕМЯТА
Хей! Тъмните врати на пещерите,
вулканите, реките гласовити,
тресат се целите във неутихваш смях;
моретата, пустините неверни,
на въздуха просторите безмерни
с вълни от облаци отекват подир тях!
И викат те: „Величие проклето,
което плашеше Земята и Небето,
и искаше да ги разпръснеш без следа,
със камъни гръмовни и горящи
да смелиш долу костите кървящи
на наште бедни, разтреперани чада,
докато всички кули легендарни,
дворците, статуите лъчезарни,
и планините между облаци и сняг,
и всяко цвете, люлката и гроба,
намерило над земната утроба,
във кал безжизнена разтъпче твоят крак
как падна ти, как полетя и падна!
Изпи те нищото — като устата жадна
на някой конник във пустинна самота,
погълнал с ужас капката последна;
и ето че отвред любов победна
изпълни твоята ужасна пустота!“
ЛУНАТА
От моите мъртви планини
снегът се стапя и звъни,
пак в моя океан вода блести,
и тоя дух в студена плът,
