окичил пустата ми гръд
със раждане, което днес цъфти —
си ти, си ти!
Аз гледам те и ти шептя,
растат стебла, искрят цветя,
в сърцето ми живее образ нов,
долита облак, чувам звън,
и пъпките сънуват сън.
„Ний чакаме те — те отправят зов: —
Ела, любов!“
ЗЕМЯТА
Прониква тя в гранитните ми стави,
през чернозем и корени корави,
до най-високите листа и цветове,
за лудории вятъра възбужда,
забравените мъртъвци събужда
и те надигат се от тъмни домове,
и като буря, огнена стихия,
разбила облачната си килия,
изскочила от непрогледния си мрак,
разтърсва хаоса на мисъл мъртва,
омразата и болката разкъртва
и обезсилени, напускат те със бяг,
Човека, някогашно криво огледало,
което с образи лъжливи е грозяло
света, най-истинския и прекрасен свят,
това море, де обич се оглежда,
това небе, де от звездите свежда
надолу блясъци, живот и благодат!
Човека — младенец прокажен, зърнал
край пътя болен звяр, след него свърнал
и извора с лечебната вода открил,
и майка му, когато го видяла,
за дух го взела, а след туй ридала
от щастие, че здрав и хубав бил —
Човека — дух на духове отделни,
огърлица от мисли неразделни,
пленил стихиите със диамантен взор,
тъй както слънцето с очи лазурни
владее царство от планети бурни,
метежници из необятния простор —
Човека — над човеците самички,
свой собствен господар и съдник; всички
към него стичат се като реки в море;
пред погледа му болки и печали
са питомни животни, заиграли
така, че всеки би могъл да ги допре!…
И волята му с страсти колебливи,
дребнави грижи, спътници плашливи,
дух слаб да води, силен да се подчини,
сега са като кораб, който гони
живота на далечни небосклони,
че Обич кара го през дивите вълни!
Признава всичко неговата сила;
мечтите му са сякаш нишки свила —
ръцете майчински с тях пелени тъкат;
езикът му като орфична песен
държи умело хоровода бесен
на мислите и само той им дава плът…
Той язди бурите. Небето вечно младо
звездите си му даде — като стадо
минават те край него, да ги преброи,
и вика бездната от дълбини незнайни:
„Небе, останаха ли в тебе тайни?
Аз нямам вече моите! Човекът ме разкри!“
ЛУНАТА
Къде ли в черни пещери
духът на бяла смърт се скри
и сви савана си от сън и скреж?
По моя новосплетен път
щастливи влюбени вървят
и в нежността си стоплят всяка вещ
с копнеж, с копнеж!
ЗЕМЯТА
Тъй в утрото росата ледна, златна
се сгрява от зората благодатна,
докато литне като облак бял и чист,
със пладнето надбягва се в небето
и в залеза увисва над морето —
везмо от огън и от аметист!…
ЛУНАТА
И ти лежиш, и ти не спиш,
