Прощавай, мили братовчеде, грижи се за себе си и пак те моля — пиши.
— Милата, мила Елизабет! — възкликнах аз, като прочетох писмото. — Веднага ще пиша и ще разсея тревогите им.
Написах писмото и усилието ме изтощи, но вече бях започнал да се оправям и оттук нататък оздравяването ми потръгна по-бързо. След още две седмици можех да излизам.
Една от първите ми грижи, след като се излекувах, бе да представя Клервал на някои от университетските професори. При това, без да искам, засегнах душевната рана, която още не бе напълно заздравяла. От онази фатална нощ, когато сложих край на продължителния си труд и положих началото на бедата, започнах да чувствувам дълбоко отвращение дори към названието „естествени науки“. Макар и да бях напълно оздравял, видът на химическа апаратура бе достатъчен, за да се възобновят болезнените нервни симптоми. Анри бе забелязал това и скри от погледа ми всички прибори. Той дори смени квартирата, защото забеляза отвращението, което изпитвах към бившата си лаборатория. Но всичките му усилия се оказваха напразни, когато посещавах професорите. Господин Валдман ми причиняваше истинско страдание, когато изразяваше с присъщата си доброта и топлота възторга си от учудващия ми напредък в науката. Той скоро забеляза, че тази тема ми е неприятна, но тъй като не можеше да се досети за истинската причина, отдаде това на моята скромност и смени темата за моите успехи със самата наука, с явното желание да ми даде възможност да блесна. Какво можех да сторя? Той искаше да ми достави удоволствие, а ме изтезаваше. Имах чувството, че без да бърза, ми демонстрира един по един инструментите за мъчение, с които впоследствие бавно и болезнено ще ме умъртви. Гърчех се от неговите думи, ала не смеех да изразя страданието, което изпитвах. Клервал, който винаги бързо улавяше с поглед и усет чуждите настроения, предложи да сменим темата на разговора, използувайки като предлог своята крайна неосведоменост; така че разговорът се прехвърли върху по-общи неща. Мислено благодарих на приятеля си от все сърце, но нищо не казах. Виждах ясно неговото недоумение, но той никога не се опитваше да ми изтръгне насила тайните, а макар безкрайно да го обичах и уважавах, не се решавах да му доверя онова, което толкова често спохождаше паметта ми, но което се страхувах да споделя, за да не би още по-силно да се разстроя.
С господин Кремпе ми беше още по-трудно да се справя, а при моето тогавашно състояние на почти непоносима чувствителност преките му грубовати похвали ми причиниха повече болка, отколкото благата доброжелателност на господин Валдман.
— Дявол да го вземе този ваш приятел! — възкликна той. — Знаете ли, господин Клервал, че той всички ни сложи в шапката си. Да, да, какво ме зяпнахте? Това е самата истина. Един зелен юноша, който само преди няколко години вярваше в Корнелий Агрипа като в Библията, сега излезе начело в университета. Ако веднага не го поставим на мястото му, съвсем ще ни засрами. Да, да — продължи той, като забеляза страдалческия израз на лицето ми, — господин Франкенщайн е скромен, чудесно качество за един млад човек. Младите не трябва да са самонадеяни, господин Клервал, аз самият бях скромен на млади години, но това бързо минава.
Тук той започна да се хвали, така че разговорът за щастие се отклони от досадната за мен тема.
Клервал никога не бе споделял моето предпочитание към естествените науки, а литературните му интереси коренно се отличаваха от моите. Дойде в университета с твърдото намерение да овладее източните езици и по този начин да осъществи в живота си пътя, който си бе набелязал. Твърдо решен да направи блестяща кариера, той бе обърнал поглед към Изтока — богато поле за неговия предприемчив дух. Вниманието му бе погълнато от персийския, арабския и санскритския език, така че лесно ме склони и аз да започна да се занимавам с тях. Безделието винаги ми е било тягостно, а сега, когато исках да избягам от мислите си и ненавиждах предишните си занимания, намерих огромно облекчение в съвместните уроци с моя приятел и открих не само поука, но и утеха в трудовете на източните автори. За разлика от него аз не се задълбочавах в техните диалекти, защото не възнамерявах да ги използувам за друго освен за временно развлечение. Четях ги единствено заради съдържанието и бях богато възнаграден за труда си. Меланхолията им е успокоителна, а радостта — възвишена, и то до степен, която не бях срещал в писатели от други страни. Когато четеш написаното от тях, започва да ти се струва, че животът се състои само от топло слънце и розови градини, от усмивките и капризите на прекрасни събеседнички, от изгарящ сърцето любовен плам. Колко е различно това от мъжествената и героична поезия на Гърция и Рим.
Така мина лятото, а късно есента бях решил да се върна в Женева; но някои непредвидени обстоятелства ме задържаха, така че зимата и снегът ме завариха в Инголщат, пътищата станаха непроходими и завръщането ми бе отложено за следващата пролет. Преживях това забавяне много тежко, защото копнеех да видя родния град и любимите приятели. Задържах се толкова дълго само защото не ми се искаше да оставя Клервал в един чужд град, преди да е опознал неговите обитатели. Впрочем зимата прекарахме много приятно и макар пролетта да се оказа необичайно късна, когато най-сетне дойде, красотата й изкупи това закъснение.
Беше май и всеки ден очаквах писмото, с което трябваше да ми съобщят датата на моето тръгване; и ето че един ден Анри предложи да се разходим пеша из околностите на Инголщат, за да се простя с местата, които толкова дълго бях обитавал. С радост се съгласих — обичах да ходя, а Клервал винаги е бил любим спътник в екскурзиите, които предприемахме из родните места.
В такива скитания изминаха две седмици: здравето и духът ми се възстановиха и даже допълнително укрепнаха от здравословния въздух, който дишах, впечатленията от разходките и беседите с моя приятел. Ученето ме бе изолирало от хората и ме бе направило необщителен, но Клервал събуди най-доброто в мен и отново ме научи на любов към природата и към засмените детски личица. Незабравими приятелю! Колко искрено ме обичаше ти, как се опитваше да ме издигнеш до себе си. Себелюбиви стремежи ме бяха принизили и стеснили моя кръгозор, докато твоята доброта и обич не ме стоплиха и не отвориха отново сърцето ми за света; и аз пак се превърнах в онзи щастливец, който няколко години преди това, обичащ и обичан от всички, не познаваше скръбта. Когато бях щастлив, природата ставаше за мен източник на най- възхитителни усещания. Безоблачното небе и зелените поля ме изпълваха с възторг. Пролетта тази година бе наистина вълшебна; нейните цветя бяха разцъфнали по живите плетове, а летните вече бяха напъпили. Най-после си отдъхнах от мислите, които ме гнетяха като непосилно бреме, въпреки всички усилия да ги отхвърля.
Анри се радваше на моето добро настроение и искрено споделяше чувствата ми: правеше всичко възможно да ме развесели и делеше с мен усещанията, които изпълваха душата му. Той бе неизтощим: приказките му бяха наситени с богато въображение, а много често имитираше персийски и арабски писатели, като съчиняваше истории, изпълнени с фантазия и страсти. Друг път рецитираше любимите ми стихове или ме въвличаше в спорове, които майсторски поддържаше.
В колежа се завърнахме в неделя следобед: селяните танцуваха и навсякъде срещахме весели и щастливи хора. Самият аз бях в отлично разположение на духа, краката ме носеха леко, с необуздана радост и доволство.
ГЛАВА VII
Когато се прибрах в квартирата, намерих следното писмо от баща ми:
„Скъпи Виктор, вероятно с нетърпение очакваш писмото, което ще определи деня на твоето завръщане при нас; отначало се изкушавах да ти драсна само няколко реда, в които да спомена датата, когато ще те очакваме. Но такова малодушие би било жестоко спрямо теб, затова не смея да го сторя. Каква ще бъде изненадата ти, синко, когато вместо дългоочаквания радостен прием съзреш сълзи и горест? С какви думи да
