ти разкажа, Виктор, за нашето нещастие? Дългото отсъствие не може да те е направило равнодушен към нашите радости и мъки, но как да причиня болка на моя син, живял тъй дълго далеч от нас? Иска ми се да те подготвя за скръбната вест, но знам, че това е невъзможно — сигурен съм, че в този момент очите ти вече се плъзгат надолу по страницата и търсят думите, които съобщават страшната новина.
Уилям е мъртъв! — това сладко дете, чиито усмивки радваха и топлеха сърцето ми, което бе толкова нежно и същевременно жизнерадостно. Виктор! Той е убит!
Няма да правя опити да те утешавам, само ще ти разкажа обстоятелствата, при които е станало убийството.
Миналия четвъртък (7 май) аз, племенницата ми и двамата ти братя излязохме да се поразходим из Пленпале. Вечерта бе топла и тиха и ние неусетно сме извървели по-голямо разстояние от друг път. Вече се смрачаваше, когато решихме да се върнем, и тогава открихме, че никъде не можем да намерим Уилям и Ернест, които вървяха пред нас. Затова приседнахме на една пейка да ги изчакаме. След малко се появи Ернест и попита дали не сме виждали брат му; каза, че си играели двамата и Уилям изтичал да се скрие, а той напразно го търсил, после дълго го чакал, ала Уилям не се появил.
Неговият разказ доста ни разтревожи и ние продължихме търсенето, докато съвсем се стъмни; тогава Елизабет предположи, че той се е прибрал у дома. Но там го нямаше. Върнахме се обратно с факли, защото не бях спокоен при мисълта, че милото ми момче се е изгубило и е изложено на влагата и нощната роса; Елизабет изпитваше същото безпокойство. Беше около пет часа сутринта, когато открих моето прелестно дете, което предишния ден бе в цъфтящо здраве, простряно на тревата, посиняло и вкочанено; на вратлето му се бе отпечатала ръката на убиеца.
Отнесохме го у дома и мъката, изписана по лицето ми, разкри всичко на Елизабет. Тя пожела да види тялото. Отначало се опитах да я разубедя, но тя настоя и влезе в стаята, където го бяхме положили, хвърли поглед върху шията му и възкликна, плясвайки с ръце: «О, боже, аз убих милото дете.»
Тя припадна и дълго време не можа да дойде в съзнание. Когато най-сетне се съвзе, отново започна да ридае и въздиша. Разказа ми, че същата тази вечер Уилям измолил от нея разрешение да си окачи скъпоценния медальон, който й остана от майка ви. Той е изчезнал и несъмнено това именно е било изкушението, съблазнило убиеца. Засега няма никакви следи от него и всички опити да го открием се оказаха напразни; но дори и да го намерим, нищо няма да ми върне моя Уилям.
Ела си, скъпи Виктор, само ти си в състояние да утешиш Елизабет. Тя не спира да плаче и несправедливо се обвинява за смъртта на детето; думите й късат сърцето ми. Ние всички сме дълбоко покрусени, а това, синко, не е ли още една причина да се завърнеш при нас и да ни утешиш? Милата ти майка! Уви, Виктор! Сега благодаря на бога, че тя не доживя да види жестоката страшна смърт на най- малкото си дете.
Ела си, Виктор; не с мисълта да отмъстиш на убиеца, а с мир и любов в душата, които ще изцерят, вместо да разкървавят раните в душите ни. Върни се в скръбния ни дом, приятелю мой, изпълнен с любов и добрата към тези, които те обичат, а не с ненавист към врага.
Клервал, който следеше израза на лицето ми, докато четях писмото, с тревога забеляза как радостта, която изразих при получаването на новини от къщи, се смени с отчаяние. Захвърлих писмото на масата и закрих лицето си с ръце.
— Скъпи Франкенщайн! — възкликна Анри, като видя горчивите ми сълзи. — Нима ти е съдено да бъдеш вечно нещастен? Какво се е случило, скъпи приятелю?
Направих му знак да прочете писмото, а самият аз закрачих напред-назад из стаята, развълнуван и потресен. Като прочете за сполетялото ни нещастие, очите на Клервал също се напълниха със сълзи.
— Не мога да ти помогна, приятелю — каза той, — мъката ти е безутешна. Какво възнамеряваш да правиш?
— Ще замина веднага за Женева. Ела с мен, Анри, да поръчаме коне.
Докато вървяхме, Клервал се опита да издума няколко успокоителни слова, но единствено можа да изкаже дълбокото си съболезнование.
— Горкият Уилям! — каза той. — Милото, хубаво дете. Сега спи в прегръдките на праведната си майка. Всеки, който го е видял радостен и щастлив с цялата си детска прелест, ще оплаче преждевременната му загуба. Да умреш така мъчително, да усетиш на шията си смъртоносната хватка на убиеца. Какъв злодей трябва да си, за да погубиш тази лъчезарна невинност. Горкото дете. Единствената ни утеха е, че макар близките му да го оплакват и скърбят, той почива в мир. Страшното е отминало, страданията завинаги са свършили. Нежното му телце е в гроба и той не усеща болка. На него вече не му е нужно съжаление, да запазим това чувство за нещастниците, които са го надживели.
Така ми говореше Клервал, докато вървяхме забързани по улиците; думите му се запечатаха в паметта ми и по-късно, останал сам, аз си ги припомних. А сега, веднага щом впрегнаха конете, скочих в каретата и се сбогувах с приятеля си.
Пътуването ми бе нерадостно. Отначало бързах, защото нямах търпение да пристигна, за да утеша и уталожа мъката на моите опечалени близки, но когато наближихме града, казах на кочияша да забави ход. Не можех да надвия обзелите ме чувства. Минавах покрай скъпи на моето детство места, които не бях виждал шест години. Дали всичко се е променило? Едната от промените бе внезапна и съкрушителна, а хиляди други дребни обстоятелства сигурно са се натрупвали постепенно и са довели до изменения, които, макар и по-бавни, едва ли са от по-малко решаващо значение. Усетих страх; не смеех да продължа напред, мрачно пред-чувствувайки хиляди незнайни беди, и макар да не можех да ги назова, целият тръпнех от тревога.
В това болезнено състояние на духа останах два дни в Лозана. Съзерцавах езерото: водите му бяха спокойни, наоколо бе тихо, а снежните планини, тези „дворци на природата“, си бяха все същите. Лека- полека мълчаливата божествена природа възстанови душевния ми мир и аз продължих към Женева.
Пътят минаваше покрай самото езеро, което се стеснява близо до родния ми град. Вече различавах черните склонове на Юра и светлия връх на Монблан. Заплаках като дете. Милите планини! Любимо мое прекрасно езеро! Как посрещате своя скитник? Върховете ви са чисти, небето и водата са сини и ведри. Покой ли ми вещаете, или се надсмивате над моята беда?
Страхувам се, приятелю, че ще ви досадя с описанието на тези подробности; но това бяха още сравнително щастливи дни и аз с удоволствие си спомням за тях. Любима моя страна! Само чедата ти могат да разберат моята радост, когато отново съзрях твоите реки, планини и най-вече дивното ти езеро.
Ала щом наближих дома си, мъката и страхът отново ме завладяха. Нощта се спусна и когато вече не различавах очертанията на планините, на душата ми стана още по-мрачно. Всичко наоколо ми изглеждаше като огромна, тъмна арена на злото и аз смътно предусетих, че ми е отредено да стана най-злочестия от всички смъртни. Уви. Предчувствието не ме излъга и аз не познах само едно: че ужасите, и страхът, които въображението ми рисуваше, не представляваха и една стотна част от това, което ми било съдено да изтърпя.
Съвсем се, бе стъмнило, когато навлязох в околностите на Женева; градската врата беше вече заключена и бях принуден да прекарам нощта в Сешрон — селце на около половин левга от града. Небето
