— Добре. Ще мина през къщи да се преоблека.
— Ще те взема в седем часа.
— Дадено.
Къщата на семейство Фрейзър, разположена сред красивите хълмове на Вирджиния, беше в стил отпреди Войната за независимост с Англия и беше строена някъде през 1700 година. Заобикаляха я шестдесет акра яркозелени поля.
— Не бях виждала подобно нещо — възхити се Катерин.
— Това е една от най-добрите развъдни ферми в Америка — осведоми я Фрейзър.
Минаха с колата покрай двор, пълен с красиви коне, покрай старателно оградени ливади и къщичката на пазача.
— Сякаш сме в друг свят! — възкликна Катерин. — Завиждам ти, че си израсъл тук.
— Дали ще ти хареса да живееш във ферма?
— Това не е точно ферма — сухо рече тя. — По-скоро е друга, твоята страна.
Стигнаха пред къщата. Фрейзър се обърна към Катерин.
— Майка ми и баща ми са малко въздържани — предупреди я той, — но няма защо да се безпокоиш. Просто се дръж естествено. Притесняваш ли се?
— Не — отвърна Катерин, — направо съм се паникьосала.
Каза го и изненадана осъзна, че е излъгала. Според традицията се очакваше момичето да се вцепени от страх при срещата с родителите на любимия мъж. Но тя изпитваше само любопитство. Нямаше време да разсъждава върху това. Слязоха от колата, един иконом в ливрея им отвори вратата и ги поздрави с гостоприемна усмивка.
Полковник Фрейзър и неговата съпруга бяха сякаш от роман за времето отпреди Гражданската война. Първото впечатление на Катерин беше, че са много стари и грохнали. Полковник Фрейзър беше бледо копие на навремето красив, жизнен мъж. Напомняше й на някого и стъписана, Катерин осъзна на кого — на стара поизтъркана версия на сина си. Имаше оредяла бяла коса и вървеше, болезнено прегърбен. Очите му бяха бледосини, а силните му някога ръце бяха изкривени от артрит. Жена му имаше аристократичен вид и все още беше запазила следи от моминската си красота. Беше любезна и сърдечна с Катерин.
Въпреки думите на Фрейзър Катерин имаше чувството, че е дошла да я проучат. Цялата вечер полковникът и жена му я разпитваха — тактично, но подробно. Катерин им разказа за родителите и детството си. Когато разправяше как се е местила от училище в училище, представяше нещата като забавно приключение, не като агонията, която беше преживяла. Докато говореше, гледаше Бил Фрейзър — горд и сияещ от щастие. Вечерята беше превъзходна. Вечеряха на свещи в голяма старомодна трапезария с истинска мраморна камина и с прислужници в ливреи. Старо сребро, стари пари и старо вино. Погледна Бил Фрейзър и я заля вълна на топла благодарност. Изпитваше чувството, че ако поиска, този начин на живот би могъл да стане и неин. Знаеше, че Фрейзър я обича, тя също го обичаше. И все пак нещо липсваше — вълнението. „Сигурно очаквам прекалено много — мислеше си тя. — Може би съм се деформирала от Гари Купър, Хъмфри Богарт и Спенсър Трейси! Любовта не е рицар в лъскави доспехи. Тя е фермер благородник в сив костюм от туид. Проклети да са всички тия филми и книги!“ Гледаше полковника и си представяше какъв ще бъде Фрейзър след двадесет години — като баща си. До края на вечерта беше много тиха.
Когато си тръгнаха, Фрейзър я попита:
— Беше ли ти приятно?
— Много. Твоите родители ми харесаха.
— Те също те харесаха.
— Радвам се.
Така си беше, като се изключи лекото безпокойство от мисълта, че би трябвало повече да се вълнува от запознанството с тях.
На следващия ден, докато вечеряха в „Джокей клъб“, Фрейзър й каза, че трябва да замине за една седмица в Лондон.
— Докато отсъствам, имам интересна работа за теб — рече той. — Искат нашата служба да наблюдава снимането на филм за набиране на войници за военновъздушните сили, който се прави в „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Заеми се с това.
Катерин го зяпаше, не вярваше на ушите си.
— Аз? Аз не мога да заредя дори и пистолет. Какво разбирам от снимането на учебен филм?
— Каквото и всеки друг — усмихна се Фрейзър. — Това е нещо ново, но няма защо да се безпокоиш. Имат си продуцент и всичко останало. Армията смята да използва актьори във филма.
— Защо?
— Вероятно защото войниците няма да бъдат достатъчно убедителни, ако играят сами себе си.
— Точно в стила на армията.
— Днес следобед имах дълъг разговор с генерал Матюс. Сигурно сто пъти употреби думата „привлекателност“. Ето това искат да популяризират. Започват голяма кампания за набиране на кадри сред елитните младежи на Америка. Това ще бъде един от първите им удари.
— Каква ще бъде моята задача? — попита Катерин.
— Просто да се погрижиш всичко да върви гладко. Ти ще имаш последната дума. Имаш резервация за самолета до Лос Анджелис за девет часа утре сутрин.
Катерин кимна.
— Добре.
— Ще ти липсвам ли?
— Знаеш, че да — отговори тя.
— Ще ти донеса подарък.
— Не искам никакви подаръци. Само се върни жив и здрав. — Катерин се поколеба. — Обстановката се влошава, нали, Бил?
Той кимна.
— Да, мисля, че скоро ще се включим във войната.
— Ужасно е.
— Ще бъде още по-ужасно да не участваме — тихо рече Фрейзър. — Англия се измъкна при Дюнкерк като по чудо. Ако сега Хитлер реши да премине Ламанша, англичаните едва ли ще успеят да го спрат.
Мълчаливо допиха кафето и той плати сметката.
— Искаш ли да дойдеш тази нощ при мен? — попита я.
— Тази вечер — не — отговори Катерин. — Утре и двамата ще ставаме рано.
— Добре.
Той я остави в апартамента й и докато се приготвяше да си легне, Катерин се запита защо не е отишла при Бил преди заминаването му.
Не намери отговор.
Въпреки че никога не беше ходила там, Катерин беше израсла в Холивуд. Беше прекарала стотици часове в тъмните киносалони, потънала във вълшебните сънища, произвеждани във филмовата столица на света, и винаги щеше да бъде благодарна за тези щастливи мигове.
Когато самолетът й кацна на летище Бърбанк, я обзе вълнение. Лимузина я чакаше, за да я откара до хотела. Докато пътуваха по слънчевите широки улици, първото, което й направи впечатление, бяха палмите. Беше чела за тях, беше ги виждала на снимки, но истински те я поразиха. Виждаше ги на всяка крачка — издигаха се високо в небето, долната част на тъничките им стволове беше оголена, на върха бяха красиви и свежи. В средата на всяко дърво имаше кръг от клонки, подаващи се като мръсна фуста под зелена пачка на балерина.
Минаха покрай огромно здание, което приличаше на фабрика. Над входа имаше голяма табела „Уорнър Брадърс“, а под нея — „Съчетават добрите филми с високото гражданско съзнание“. Колата отмина портала, Катерин си припомни Джеймс Кагни в „Ягодова блондинка“ и Бет Дейвис в „Мрачна победа“ и щастливо се усмихна.
Профучаха край стадиона, който отвън изглеждаше огромен, завиха по Хайланд Авеню и продължиха на
