— Обидих ли ви с нещо?
— Обиждате ме с всичко, което правите — спокойно отвърна тя. — Просто не харесвам хора от вашия тип.
— Какъв е моят тип?
— Вие сте измамник. Харесва ви да се перчите в тази униформа пред момичетата, но мислите ли да постъпите в армията?
Той я зяпаше невярващо.
— За да ме гръмнат ли? Това е за наивници. — Наведе се и се усмихна. — Тук е много по-забавно.
Устните на Катерин трепереха от гняв.
— Не подлежите ли на мобилизация?
— От техническа гледна точка вероятно да, но един приятел познава някакъв там във Вашингтон и… — той сниши глас, — мисля, че няма да опрат до мене.
— Но това е подло — избухна Катерин.
— Защо?
— Ако не разбирате защо, аз не бих могла да ви го обясня.
— Защо не опитате? Довечера. У вас. Можете ли да готвите?
Катерин скочи на крака, бузите й пламнаха от гняв.
— Не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на мистър О’Брайън да ви плати за работата тази сутрин.
Обърна се, после се сети нещо и попита:
— Как се казвате?
— Дъглас — рече той. — Лари Дъглас.
На другата вечер Фрейзър й се обади по телефона от Лондон да провери как вървят нещата. Тя му разказа, но не спомена за случката с Лари Дъглас. Когато Фрейзър се върне във Вашингтон, ще му разправи и ще се посмеят заедно.
Рано на другата сутрин Катерин се обличаше, за да отиде в студията, когато на вратата се позвъни. Тя отвори. Пред нея стоеше едно момче с огромен букет рози.
— Катерин Алегзандър? — попита то.
— Да.
— Моля, подпишете тук.
Тя подписа формуляра, който момчето й подаде, и рече:
— Много са хубави. — Взе цветята.
— Струват петнадесет долара.
— Моля?
— Петнадесет долара. Заплащане при доставката.
Тя сви устни, посегна и взе прикрепената към букета картичка. На нея пишеше: „Аз бих ги платил, но съм безработен. С любов. Лари.“
Катерин се взираше в картичката. Не вярваше на очите си.
— Е, ще ги вземете ли, или не? — попита момчето.
— Не! — отсече тя и пъхна букета обратно в ръцете му.
Той я погледна озадачен.
— Мъжът каза, че ще се смеете. Че това е ваша шега.
— Не се смея! — отвърна Катерин и ядосано затръшна вратата.
Споменът за тази случка я глождеше през целия ден. Беше срещала влюбени в себе си мъже, но никой не притежаваше скандалната самонадеяност на мистър Лари Дъглас. Беше сигурна, че той има безкрайна върволица от завоевания — празноглави блондинки и гърдести брюнетки, които нетърпеливо се хвърляха в леглото му. Но слагаше и нея в тази категория и това я караше да се чувства евтина и унизена. Само при мисълта за него настръхваше. Твърдо реши да го изхвърли от съзнанието си.
Когато към седем часа вечерта Катерин си тръгваше от снимачната площадка, към нея се приближи един от асистентите с плик в ръка.
— Вие ли сте поръчали това, мис Алегзандър? — попита той.
Беше фактура, на която пишеше:
Униформа — един брой (капитан)
Шест лентички от ордени (разнородни)
Шест медала (разнородни)
Име на актьора: Лорънс Дъглас
(За сметка на Катерин Алегзандър — „Метро Голдуин Майер“)
Пламнала, Катерин вдигна поглед и отвърна:
— Не!
— Какво да им кажа? — гледаше я той.
— Кажете им, че ще платя за медалите, ако му ги присъдят посмъртно!
След три дни снимките на филми приключиха. На другия ден Катерин прегледа предварителния монтаж и го одобри. Филмът не би спечелил някаква награда, но беше прост и убедителен. Том О’Брайън беше свършил добра работа.
В събота сутринта Катерин се качи на самолета за Вашингтон. Никога дотогава не се бе радвала толкова, че си заминава. В понеделник сутрин вече беше в кабинета си и се опитваше да разчисти работата, натрупала се по време на отсъствието й.
Точно преди обедната почивка Ани — секретарката й — позвъни:
— Мистър Лари Дъглас от Холивуд, за наша сметка. Ще се обадите ли?
— Не! — отсече тя. — Кажи му, че — няма значение, сама ще му го кажа. — Пое дълбоко дъх и натисна бутона. — Мистър Дъглас?
— Добро утро. — Гласът му се лееше като сироп. — Едвам успях да ви открия. Не обичате ли рози?
— Мистър Дъглас — започна Катерин. Гласът й трепереше от гняв. Пое дъх и продължи: — Мистър Дъглас, обичам розите. Но вие не ми харесвате. Нищо у вас не ми харесва. Ясно ли е?
— Вие не знаете нищо за мен.
— Знам повече, отколкото бих искала. Мисля, че сте страхлив и жалък, и не желая повече да ми се обаждате.
Трепереща тя тресна слушалката, очите й се насълзиха от гняв. Как смее! Кога най-после ще се върне Бил!
След три дни по пощата Катерин получи снимка на Лари Дъглас с размери десет на дванадесет инча. Беше надписана: „На шефа с любов, от Лари.“
Ани разгледа снимката с благоговение и възкликна:
— Господи, нима е истински?
— Фалшификация — отвърна Катерин. — Истинска е само фотохартията.
Тя безжалостно накъса снимката на парчета. Ани я гледаше втрещена.
— Жалко. Не съм виждала такъв мъж на живо.
— В Холивуд има декори, които се състоят само от фасада, без фундамент — мрачно рече Катерин. — Това е нещо подобно.
През следващите две седмици Лари Дъглас много пъти се обади по телефона. Катерин нареди на Ани да му каже да не се обажда повече и да не си прави труда да я уведомява за обажданията му. Една сутрин, докато й диктуваше, Ани я погледна и рече извиняващо се:
— Казахте ми да не ви безпокоя за обажданията на мистър Дъглас, но той пак позвъни и ми се стори много отчаян и… някак си объркан.
— Наистина е объркан — хладно каза Катерин — и ако си умна, няма да се опитваш да му помогнеш.
