— Вижте! — Ани й посочи сутрешния вестник. — Това е той!
Снимката на Лари Дъглас в униформа безочливо й се усмихваше от първа страница. Над нея пишеше: „Американец, герой от Кралските военновъздушни сили, се завръща във Вашингтон, за да оглави ново поделение изтребители.“ Следваше репортаж в две колони.
— Нали е вълнуващо! — извика Ани.
— Ужасно — каза Катерин и запокити вестника в кошчето за боклук. — Може ли да продължим работа?
Изненадана, Ами я погледна.
— Съжалявам, мислех, че ще ви заинтересува, нали ви е приятел.
— Не ми е приятел — поправи я Катерин. — По-скоро ми е враг. — Тя видя изражението на Ани. — Може ли да оставим мистър Дъглас?
— Разбира се — озадачена продума Ани. — Казах му, че според мен ще бъдете доволна.
Катерин я зяпна.
— Кога?
— Когато се обади тази сутрин. Обажда се три пъти.
Катерин направи усилие да говори небрежно.
— Защо не ми каза?
— Помолихте да не ви казвам, когато се обажда.
Секретарката гледаше Катерин, лицето й изразяваше объркване.
— Остави ли някакъв номер?
— Не.
— Добре. — Катерин си припомни лицето му, големите му, тъмни шеговити очи. — Добре — повтори твърдо тя.
Продиктува няколко писма и когато. Ани излезе от стаята, отиде до кошчето за боклук и извади вестника. Прочете написаното за Лари дума по дума. Той беше ас — беше свалил осем немски самолета. Самият него два пъти го бяха сваляли над Ламанша. Тя позвъни на Ани.
— Ако мистър Дъглас се обади отново, ще говоря с него.
Настъпи кратка пауза.
— Да, мис Алегзандър.
В края на краищата нямаше защо да бъде груба с него. Просто щеше да му се извини за държанието си в студията и да го помоли да не й се обажда. Тя щеше да се омъжи за Уилям Фрейзър.
През целия следобед чакаше Лари да звънне. До шест часа той не се обади. „Защо да се обажда? — питаше се Катерин. — Сега сваля шест момичета наведнъж. Имаш късмет. Да се хванеш с него, е като да отидеш на масаж. Взимаш си номерче и чакаш да ти дойде редът.“ Когато си тръгваше, рече на Ани:
— Ако утре се обади мистър Дъглас, кажи му, че ме няма.
Ани дори не мигна.
— Да, мис Алегзандър. Лека нощ.
— Лека нощ.
Катерин слезе с асансьора, потънала в мислите си. Беше сигурна, че Бил Фрейзър държи да се ожени за нея. Щеше да направи най-добре, ако му каже, че иска да се оженят веднага. Ще му го каже още тази вечер. Ще заминат на меден месец. Когато се върнат, Лари Дъглас ще е напуснал града или ще е станало нещо друго.
На партера асансьорът се отвори и Катерин видя Лари Дъглас, който чакаше, облегнат на стената. Беше свалил медалите и лентичките си и носеше пагони на младши лейтенант. Усмихна се и се приближи към нея.
— Така по-добре ли е? — бодро я запита той.
Катерин го гледаше втренчено, сърцето й биеше силно.
— Носенето на неверни отличителни знаци не е ли противоуставно?
— Не знам — искрено отвърна той. — Мислех, че ти отговаряш за всичко това.
Стоеше и гледаше надолу към нея. Тя промълви тихо:
— Не постъпвай така с мен. Искам да ме оставиш на мира. Аз принадлежа на Бил.
— Къде ти е брачната халка?
Катерин мина покрай него и се отправи към изхода. Той избърза напред и й отвори вратата. Навън я хвана за ръка. Тя почувства, че през тялото й премина шок. От него се излъчваше електричество, което я изгаряше.
— Кати — започна той.
— За Бога — отчаяно избухна Катерин, — какво искаш от мен?
— Всичко — тихо каза Лари. — Искам теб.
— Няма да ме получиш — простена тя. — Върви измъчвай някоя друга.
Обърна се, за да си тръгне, но той я дръпна обратно.
— Какво означава това?
— Не знам — рече Катерин и очите й се изпълниха със сълзи. — Не знам какво говоря. Аз… съм махмурлия. Искам да умра.
Лари съчувствено се усмихна.
— Знам прекрасно лечение за махмурлук. — Поведе я към подземния гараж.
— Къде отиваме? — в паника запита тя.
— Да вземем колата ми.
Катерин го погледна, търсейки признаци на ликуване, но видя само топлота и съчувствие върху силното му, невероятно красиво лице.
Служителят докара светлокафяв спортен автомобил със свален гюрук. Лари помогна на Катерин да се качи и седна зад волана. Тя седеше, гледаше право напред и мислеше, че пропилява целия си живот, но изобщо не можеше да се спре. Сякаш всичко това ставаше с някоя друга. Искаше да каже на глупавото безпомощно момиче в колата да бяга.
— При тебе или при мен? — нежно попита Лари.
Тя поклати глава и безнадеждно промълви:
— Няма значение.
— Отиваме у нас.
Значи не беше съвсем безчувствен. Или се страхуваше да се състезава със сянката на Уилям Фрейзър.
Наблюдаваше го как ловко управлява колата през движението в ранната вечер. Не, той не се боеше от нищо. Това беше част от проклетата му привлекателност.
Опитваше се да се убеди, че може да му каже „не“, че може да си тръгне. Как беше възможно да обича Уилям Фрейзър и да изпитва такива чувства към Лари?
— Ако ще ти помогне — тихо продума Лари, — искам да ти кажа, че и аз се вълнувам като теб.
Катерин му хвърли един поглед и рече:
— Благодаря.
Той лъжеше, разбира се. Сигурно го казваше на всичките си жертви, когато ги отвеждаше към леглото, за да ги прелъсти. Но поне не злорадстваше. Най-много я измъчваше мисълта, че предава Бил Фрейзър. Беше толкова мил, а това щеше силно да го нарани. Катерин го съзнаваше, разбираше, че постъпва лошо и неразумно, но сякаш вече нямаше воля.
Пристигнаха в приятен жилищен квартал с големи сенчести дървета от двете страни на улиците. Лари спря колата пред една сграда.
— Пристигнахме — тихо каза той.
Катерин знаеше, че това е последната й възможност да му откаже, да го помоли да я остави на мира. Мълчаливо гледаше как Лари дойде и й отвори вратата. Слезе от колата и влезе в сградата.
Апартаментът беше обзаведен по мъжки в силни, наситени цветове и с масивни мебели. Когато влязоха, Лари взе палтото й и тя потръпна.
— Студено ли ти е? — попита той.
— Не.
