организация. Сценарият е написан, декорите са готови.
— Е, не почваме на голо — рече Катерин.
Огледа униформите наоколо. Повечето не стояха добре, мъжете, които ги носеха, изглеждаха неловко.
— Приличат на реклама за новобранци във флота — изкоментира Катерин.
О’Брайън разбиращо се засмя.
— Откъде са взети тези униформи?
— От „Уестърн костюмс“. В нашия гардероб нямаше достатъчно. Снимаме три военни филма.
Катерин критично разглеждаше мъжете.
— Само около половин дузина наистина са много лоши — реши тя. — Хайде да се опитаме да ги сменим.
О’Брайън кимна одобрително.
— Готово!
Катерин и О’Брайън се приближиха към групата статисти. Олелията в огромната зала беше оглушителна.
— Хайде, момчета, тишина! — извика О’Брайън. — Това е мис Алегзандър. Тя ще ръководи работата ни.
Чуха се многозначителни подсвирквания и мяукания.
— Благодаря — усмихна се Катерин. — Повечето изглеждате добре, но някои ще трябва да се върнат в „Уестърн костюмс“ и да си сменят униформите. Хайде, стройте се, за да ви огледаме.
— И аз бих искал да ви огледам по-добре. Какво ще правите довечера? — провикна се един мъж.
— Ще вечерям с мъжа си — отвърна Катерин — веднага щом му свърши мачът.
О’Брайън строи мъжете в неравна редица. Катерин чу смях и гласове и ядосано се обърна. Един от статистите стоеше встрани до декорите и разговаряше с три момичета, които поглъщаха всяка негова дума и истерично се смееха. Катерин ги наблюдава няколко мига, после се приближи към мъжа и каза:
— Извинете, имате ли нещо против да се присъедините към останалите?
Мъжът бавно се обърна и лениво запита:
— На мен ли говорите?
— Да. Бихме искали да започнем работа — каза тя и се отдалечи.
Той прошепна нещо, което предизвика силен смях сред момичетата, после бавно тръгна след нея. Беше висок, със слаба и силна фигура и много красив — със синкаво-черна коса и святкащи тъмни очи. Гласът му беше дълбок, изпълнен с дръзко веселие.
— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.
— Искате ли да работите? — отвърна Катерин.
— Да, да — увери я мъжът.
Катерин беше чела статия за статистите, странна категория хора, прекарващи живота си в анонимност по снимачните площадки и придаващи подходяща обстановка на масовите сцени, на чийто фон се изявяваха звездите. Хора без облик, без глас, с вродена липса на амбиция, че да си потърсят по-пълноценно занимание. Мъжът пред нея беше типичен пример. Понеже беше безбожно красив, някой в родния му град явно беше казал, че може да стане звезда, той бе дошъл в Холивуд, бе разбрал, че освен външност трябва да има и талант, и се бе примирил да бъде статист. Бе избрал по-лесното.
— Някои униформи ще трябва да се сменят — търпеливо продължи Катерин.
— На моята има ли й нещо? — попита той.
Катерин разгледа добре униформата му. Трябваше да признае, че му стои чудесно — подчертава широките му рамена, но не прекалено, обхваща стройния му кръст.
Мъжът беше с пагони на капитан. На гърдите си беше закачил множество разноцветни лентички от ордени.
— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — попита той.
— Кой ви каза, че ще играете ролята на капитан?
Той я погледна сериозно.
— Хрумна ми на мен. Според вас не ставам ли за капитан?
Катерин поклати глава.
— Не.
Мъжът прехапа замислено устни.
— За старши лейтенант?
— Не.
— А за младши лейтенант?
— Според мен изобщо не сте подходящ за офицер.
Тъмните му очи я гледаха озадачено.
— Пак ли има нещо?
— Медалите — отвърна тя. — Сигурно сте ужасно смел.
Той се засмя.
— Смятах, че ще придаде малко колорит на този проклет филм.
— Забравяте само едно — отсече Катерин, — все още не сме във война. Би трябвало да сте ги спечелили на някакъв панаир.
Мъжът й хвърли усмивка.
— Права сте — смутено призна той. — Не се сетих. Ще махна някои.
— Махнете всичките — каза му Катерин.
Той отново й се усмихна — бавно и дръзко.
— Слушам, шефе.
Беше й на устата да го среже: „Престанете да ме наричате «шефе»“, но си рече: „Да върви по дяволите!“, и се обърна да говори с О’Брайън. Изпрати осем души да сменят униформите си и цял час обсъжда сцената с О’Брайън. Дребничкият ефрейтор се върна за кратко, после отново изчезна. „И по- добре“ — рече си Катерин. Той само се оплакваше и изнервяше всички. О’Брайън приключи снимането на първата сцена до обяд и Катерин мислеше, че се е получило добре. Само един инцидент помрачи сутринта й. Беше дала на вбесяващия я статист няколко реплики, за да го унижи. Искаше да го изобличи на сцената, за да му го върне за нахалството. Той изпълни сцената съвършено и самоуверено. Когато свърши, се обърна към нея и попита:
— Добре ли беше, шефе?
Когато прекъснаха за обедна почивка, Катерин отиде в огромния ресторант на студията и седна на масичка в ъгъла. На голяма маса до нея седяха група мъже във войнишки униформи. Катерин беше с лице към вратата и видя, че влиза статистът с три момичета, които се блъскаха, за да бъдат по-близо до него. Почувства как кръвта нахлува в главата й и реши, че е просто химическа реакция. Човек намразва някои хора от пръв поглед, както харесва други от пръв поглед. Безочливата му арогантност я дразнеше. Би бил съвършен жиголо, а вероятно си е точно такъв.
Той настани момичетата на една маса, вдигна поглед, видя Катерин, наведе се и каза нещо на момичетата. Те я погледнаха и избухнаха в смях. Да го вземат дяволите! Катерин видя, че той се приближава към масата й. Гледаше я втренчено, с многозначителна усмивка.
— Мога ли да седна за миг при вас?
— Аз…
Но той вече беше седнал и я разглеждаше изпитателно и развеселено.
— Какво искате? — наежи се Катерин.
Усмивката му стана по-широка.
— Наистина ли искате да знаете?
— Слушайте… — ядосано сви устни тя.
— Исках да ви попитам — бързо рече той — как бях тази сутрин? — Наведе се нетърпеливо напред. — Бях ли убедителен?
— Може би сте убедителен за тях — отвърна Катерин и кимна към момичетата, — но ако ви интересува моето мнение, мисля, че сте шарлатанин.
