— Наистина ми се струва очарователен.
— Цар е на сладникавите ласкателства.
— Зададе ми много въпроси за вас. — Тя срещна погледа на Катерин и бързо добави: — Разбира се, не съм му казала нищо.
— Постъпила си много умно, Ани.
Катерин продължи да диктува, но мислите й бяха другаде. Светът сигурно беше пълен с такива като Лари Дъглас. Това я караше да оцени по-високо Бил Фрейзър.
Той се завърна в събота сутринта и Катерин отиде да го чака на летището. Наблюдаваше го как минава през митницата и се насочва към изхода, където стоеше тя. Щом я видя, лицето му светна.
— Кати — викна той, — каква изненада! Не очаквах, че ще ме посрещнеш.
— Нямах търпение — усмихна се тя и го прегърна поривисто, което го накара да я погледне озадачен.
— Липсвах ли ти?
— Повече, отколкото мислиш.
— Как беше Холивуд? — попита той. — Добре ли мина?
Тя се поколеба.
— Добре. Останаха много доволни от филма.
— Така чух и аз.
— Бил, вземи ме с теб другия път, когато заминеш — каза тя.
Трогнат и доволен, той я погледна.
— Дадено. Липсваше ми. Много мислих са теб.
— Така ли?
— Обичаш ли ме?
— Много, мистър Фрейзър.
— Аз също те обичам — каза той. — Хайде да го отпразнуваме довечера.
— Чудесно — усмихна се тя.
— Ще вечеряме в „Джеферсън клъб“.
Тя откара Фрейзър до дома му.
— Трябва да се обадя на хиляда места — обясни той. — Искаш ли да се срещнем в клуба в осем часа?
— Чудесно.
Катерин се върна в жилището си, изпра и изглади някои дрехи. Всеки път, когато минаваше покрай телефона, очакваше да позвъни, но той мълчеше. Мислеше, че Лари Дъглас се е опитвал да изкопчи информация за нея от Ани, и откри, че скърца със зъби. Може би трябваше да каже на Фрейзър да даде името на Дъглас за мобилизация. „Не, не си струва труда — рече си тя. — Вероятно ще го отхвърлят като развратник.“ Изми си косата, позволи си лукса дълго да полежи във ваната и тъкмо се сушеше, когато телефонът иззвъня. Приближи се и го вдигна.
— Да? — студено запита Катерин.
Беше Фрейзър.
— Здравей. Какво има?
— Нищо, Бил — бързо отвърна тя. — Аз… току-що излизам от банята.
— Съжалявам. — В гласа му се промъкна закачлива нотка. — Че не съм при теб, де.
— Аз също — рече тя.
— Обаждам се да ти кажа, че ми липсваш. Не закъснявай.
— Няма — усмихна се Катерин.
Тя бавно остави слушалката, мислейки си за Бил. За първи път чувстваше, че е готов да й предложи брак. Щеше да й предложи да стане мисис Уилям Фрейзър. Тя повтори името на глас. „Мисис Уилям Фрейзър.“ Звучеше хубаво — изпълнено с достойнство. „Господи, започвам да се пресищам — рече си Катерин. — Преди половин година нямаше да си намеря място от радост, а сега просто установявам, че звучи хубаво и достойно.“ Нима толкова се бе променила? Тази мисъл не я утеши. Погледна часовника и бързо започна да се облича.
„Джеферсън клъб“ се намираше в дискретна тухлена сграда с ограда от ковано желязо на Еф Стрийт. Беше един от клубовете с най-ограничен достъп в град, пълен с недостъпни клубове. Човек можеше най- лесно да стане член на клуба, ако баща му е членувал в него. Ако тази предвидливост му е липсвала, трябваше да бъде предложен от трима членове. Кандидатурите за членство се разглеждаха веднъж годишно и само една черна точка беше достатъчна да бъде отказано завинаги членство в „Джеферсън клъб“, защото съществуваше твърдо правило, че ничия кандидатура не може да бъде представяна втори път.
Бащата на Уилям Фрейзър беше сред основателите на клуба и Фрейзър и Катерин вечеряха там поне веднъж седмично. Главният готвач двадесет години беше работил във френския клон на фамилията Ротшилд, кухнята беше превъзходна, а винарската изба се нареждаше на трето място сред най-добрите в Америка. Клубът беше обзаведен от един от най-добрите декоратори в света, обърнал особено внимание на цветовете и осветлението, така че жените се потапяха в светлината на свещите, която подчертаваше красотата им. Почти всеки ден вечерящите тук се радваха на обществото на вицепрезидента, членове на кабинета или на Върховния съд, сенатори и могъщи индустриалци, владеещи световни империи.
Фрейзър чакаше Катерин във фоайето.
— Закъснях ли? — попита го тя.
— Няма никакво значение — отвърна Фрейзър и я погледна с нескрито възхищение. — Знаеш ли, че си фантастично красива?
— Разбира се — отговори тя. — Всеки знае, че аз съм фантастично красивата Катерин Алегзандър.
— Не се шегувам, Кати. — Тонът му беше толкова сериозен, че тя се смути.
— Благодаря ти, Бил, — неловко рече Катерин, — стига си ме зяпал така.
— Не мога да не те гледам — каза той и я хвана за ръката.
Салонният управител Луис ги отведе в ъглово сепаре.
— Заповядайте, мис Алегзандър, мистър Фрейзър. Приятна вечеря!
На Катерин й харесваше, че салонният управител на „Джеферсън клъб“ я познава по име. Знаеше, че е детинско и наивно, но това й вдъхваше усещането, че там й е мястото. Тя се облегна и отпусната и доволна огледа залата.
— Ще пиеш ли нещо? — попита Фрейзър.
— Не, благодаря.
Той поклати глава.
— Ще трябва да те науча на някои лоши навици.
— Вече си ме научил — промърмори Катерин.
Фрейзър й се усмихна и си поръча скоч със сода.
Тя го гледаше и си мислеше, че е мил и очарователен. Беше сигурна, че може да го направи много щастлив. Омъжена за него, също щеше да е щастлива. „Много щастлива — ожесточено си повтори тя. — Всеки ще ти го каже. Попитай списание «Тайм».“ Мразеше се заради мислите, които се въртяха в главата й. Какво й ставаше, за Бога?
— Бил… — започна Катерин и се вцепени.
Лари Дъглас вървеше към тях и се усмихваше — бе познал Катерин. Беше в униформата на офицер от военновъздушните сили от гардероба на студията. Невярваща, тя наблюдаваше как се приближава към масата им, щастливо усмихнат.
— Хей, здравей! — каза той.
Но не се обръщаше към Катерин, а към Бил, който стана и се ръкува с него.
— Страшно се радвам да те видя, Лари.
— Аз също, Бил.
Катерин зяпаше двамата, мозъкът й сякаш се беше парализирал и отказваше да работи. Фрейзър й каза:
— Катерин, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, това е мис Алегзандър — Катерин.
