13.
КАТЕРИН
В понеделник в девет часа сутринта Лари Дъглас се яви при главния пилот капитан Хал Сакоуиц, в бюрото „Пан Америкън“ на летище Ла Гуардия в Ню Йорк. Когато Лари влезе, Сакоуиц взе копието от служебното му досие, което четеше, и го пъхна в чекмеджето на бюрото си.
Капитан Сакоуиц беше стегнат, грубоват на вид мъж с набръчкано обветрено лице и с най-големите ръце, които Лари беше виждал.
Беше истински ветеран в авиацията. Бе започнал още по времето на пътуващите авиоциркове, беше летял на едномоторни пощенски самолети, от двадесет години бе пилот в „Пан Америкън“, а през последните пет години — главен пилот.
— Радвам се, че ще работиш при нас, Дъглас — рече той.
— И аз — отвърна Лари.
— Нямаш търпение отново да се качиш в самолет, а?
— Защо ми е самолет? — ухили се Лари. — Само ме насочи според вятъра и ще излетя.
Сакоуиц посочи стола.
— Седни! Искам да се запозная с всички момчета като теб, които идвате тук да ми вземете работата.
Лари се засмя.
— Разбрал си го.
— О, не ви укорявам. Всички сте отлични пилоти с чудесни бойни досиета. Идвате тук и си мислите: „Щом тая шушумига Сакоуиц е главен пилот, значи аз трябва да бъда председател на Дирекционния съвет.“ Никой от вас няма намерение да векува като щурман. То е само трамплин към пилотското място. Ала това е добре — така и трябва да бъде.
— Радвам се, че гледаш така на нещата — рече Лари.
— Но знай едно. Всички сме членове на профсъюза, Дъглас, и повишенията стават само според трудовия стаж.
— Разбирам.
— Може само да не си разбрал, че работата ни е страхотна и при нас постъпват повече хора, отколкото напускат. Това доста забавя повишението.
— Ще рискувам — отвърна Лари.
Секретарката на Сакоуиц внесе кафе и сладкиши и двамата мъже прекараха следващия час в разговор, опознавайки се взаимно. Сакоуиц се държеше приятелски и любезно, много от въпросите му привидно бяха обикновени и без връзка с работата, но когато Лари тръгна за първия си учебен час, Сакоуиц беше научил доста неща за него. След няколко минути в кабинета влезе Карл Истман.
— Как мина? — попита Истман.
— Добре.
Истман го изгледа сурово.
— Какво ти е мнението, Сак?
— Ще го изпробваме.
— Попитах те какво мислиш?
Сакоуиц сви рамене.
— Добре. Ще ти кажа. Чувствам, че е страшно добър като пилот. Няма начин — с тази биография през войната. Сложи го в самолет, обстрелван от куп неприятелски изтребители, и няма да намериш по-добър от него.
Той се поколеба.
— Продължавай — подкани го Истман.
— Лошото е, че около Манхатън няма нито един вражески изтребител. Познавам хора като Дъглас. По някаква неясна за мен причина техният живот е пригоден за опасността. Правят какви ли не лудости — катерят невероятни планини или се гмуркат на дъното на океана. По време на война винаги изпъкват. — Той завъртя стола си и се загледа през прозореца. Истман мълчаливо чакаше. — Имам някакво предчувствие за Дъглас, Карл. Има нещо гнило в него. Ако беше капитан на някой от самолетите ни, щеше да се справи. Но психологически е непригоден да получава заповеди от инженер, капитан, пилот, особено ако смята, че по го бива от тях. — Сакоуиц завъртя стола към Истман. — И смешното е, че сигурно е прав.
— Тревожиш ме — каза Истман.
— Аз също се тревожа — призна Сакоуиц. — Не смятам, че е… — той потърси точната дума — че можеш да разчиташ на него. Когато разговаряш с него, имаш чувството, че е глътнал пръчка динамит и ще експлодира всеки миг.
— Какво смяташ да правиш?
— Това, което правим. Ще започне курса и ще го наблюдаваме внимателно.
— Може би ще отпадне — рече Истман.
— Не познаваш тази порода. Ще бъде първенец на курса.
Предвиждането на Сакоуиц беше точно.
Курсът включваше месец обучение на земята и после един месец учебни полети. Тъй като курсистите бяха опитни летци с много години летателна практика зад гърба си, основните задачи бяха две — първо, да преминат подготовка по предмети като навигация, радиовръзка, разчитане на карти и летене по уреди, за осъвременяване на познанията им и откриване на евентуалните им слабости, и второ — да се запознаят с новата апаратура, която ще използват.
Обучаваха се да летят по уреди в тренажор — малък макет на пилотска кабина с подвижна основа, която позволяваше на пилота да осъществява различни маневри — да намалява скоростта, да се снижава вертикално, да прави лупинги, двойно преобръщане през крило. Горната част на кабината биваше покривана с черна качулка, така че пилотът използваше само приборите пред себе си. Отвън инструкторът му подаваше команди за излитане и кацане при силен вятър, при буря, над планински вериги и при всякакви други опасности. Повечето неопитни пилоти влизаха самонадеяно в тренажора, но скоро разбираха, че управлението му е много по-трудно, отколкото изглежда. Сам в кабинката, откъснат от външния свят, човек изпитваше зловещо чувство.
Лари беше схватлив ученик. На занятията внимаваше и поглъщаше всичко. Подготвяше домашните си добре и старателно. Не проявяваше признаци на нетърпение, неспокойствие или отегчение. Напротив, беше най-прилежният в курса и определено най-добрият. Единствената новост за него бяха самолетите „ДС–4“, дълги изящни машини с някои нови уреди, несъществували преди войната. Лари с часове разглеждаше самолета сантиметър по сантиметър, изучаваше как е сглобен и как функционира. Вечер внимателно четеше дузини технически наръчници.
Веднъж, вече бе късно и другите курсисти си бяха тръгнали, Сакоуиц се натъкна на Лари: легнал по гръб под пилотската кабина в един от самолетите, той изучаваше свръзките.
— Казвам ти, че този кучи син иска да ми вземе мястото — рече на другата сутрин Сакоуиц на Карл Истман.
— Може да успее, както върви — ухили се Истман.
След два месеца имаше тържество по случай завършването. Горда, Катерин дойде със самолет в Ню Йорк, за да присъства, когато връчат на Лари нашивките на щурман.
Той се опита да омаловажи събитието.
— Кати, това е някакво си парченце плат, което ти дават, за да не забравиш какво ще вършиш, когато влезеш в пилотската кабина.
— О, не — възрази тя. — Разговарях с капитан Сакоуиц и той ми каза, че си много добър.
— Какво ли разбира един тъп поляк? — рече Лари. — Хайде да го отпразнуваме.
Тази вечер Катерин и Лари отидоха с четирима от колегите му и техните съпруги в клуб „Двадесет и едно“ на Източна петдесет и втора улица. Фоайето беше претъпкано и салонният управител им каза, че няма свободни маси.
— Да вървят по дяволите! — рече Лари. — Хайде да отидем в „Тутс Шорс“ — на две крачки е.
