часа.“
Лари се приближи към единия от мъжете.
— Ето я и нея, Тони. — Подаде му самолетен билет. — Кати, това е Тони Ломбарди. А това е Катерин.
— Много съм слушал за вас — усмихна се мъжът. — Билетът ви е наред.
Той й го подаде. Катерин го гледаше зашеметена.
— Какво е това?
— Излъгах те — усмихна й се Лари. — Не отиваме на обяд. Ще те заведа в Париж. В „Максим“.
Гласът на Катерин секна от вълнение.
— „Максим“ ли? В Париж? Сега?
— Точно така.
— Не мога — простена Катерин. — Не мога да тръгна за Париж сега.
— Можеш, разбира се! — Лари се усмихваше. — Паспортът ти е в джоба ми.
— Лари, ти си луд! Нямам дрехи. Насрочила съм куп срещи. Аз…
— Ще ти купя дрехи в Париж. Отмени срещите. Фрейзър ще мине няколко дена и без теб.
Катерин го гледаше втренчено и не знаеше какво да каже. Припомни си какво е решила. Лари й беше съпруг. Беше на първо място. Разбираше, че за него е важно не само да я заведе в Париж. Искаше да й се покаже, молеше я да пътува със самолета, на който беше щурман. А тя едва не развали всичко. Хвана го за ръката и му се усмихна.
— Какво чакаме? Умирам от глад.
Париж беше вихър от развлечения. Лари си беше уредил една седмица отпуска и Катерин имаше чувството, че всеки час от деня и нощта им е запълнен с нещо. Бяха настанени в очарователен малък хотел на левия бряг на Сена.
Още първата сутрин Лари отведе Катерин в модна къща на „Шанз Елизе“ и насмалко да изкупи целия магазин. Тя взе само нещата, които й бяха нужни, беше смаяна от баснословните цени.
— Знаеш ли какъв ти е проблемът? — рече Лари. — Прекалено много се тревожиш за парите. Нали си на сватбено пътешествие?
— Слушам, сър — отвърна тя, но отказа да купи една вечерна рокля, от която нямаше нужда.
Опита се да попита Лари откъде е взел пари, но той отказа да обсъжда този въпрос. Катерин обаче настоя.
— Взех аванс — обясни й Лари. — Какво толкова?
Сърце не й даваше да му обясни. По отношение на парите беше като дете — щедър и нехаен, и това беше част от чара му.
Точно както беше част от чара на баща й.
Лари я разведе из забележителностите на Париж — в Лувъра, Тюйлери, Дома на инвалидите — да види гробницата на Наполеон. Заведе я в колоритно ресторантче близо до Сорбоната. Ходиха в Халите — легендарния парижки пазар, където докарваха пресни плодове, месо и зеленчуци от френските ферми. Последния неделен следобед прекараха във Версай, после вечеряха в смайващата градина на „Кок Арди“ край Париж. Беше безупречен втори меден месец.
Хал Сакоуиц седеше в кабинета си и преглеждаше седмичния кадрови доклад. Пред него беше сведението за Лари Дъглас. Сакоуиц го четеше, както се бе облегнал, и замислено подръпваше долната си устна. Най-накрая се наведе и натисна бутона на секретарската уредба.
— Да влезе — рече той.
След миг се появи Лари, облечен в униформата на „Пан Ам“, с пътническа чанта в ръка. Хвърли ослепителна усмивка на Сакоуиц и го поздрави.
— Добро утро, шефе!
— Седни!
Лари се отпусна небрежно на стола срещу бюрото и запали цигара. Сакоуиц рече:
— Имам сведение, че миналия понеделник в Париж си се явил на инструктаж преди полета с четиридесет и пет минути закъснение.
Изражението на Лари се промени.
— На „Шанз Елизе“ имаше парад и се забавих. Самолетът излетя навреме. Не знаех, че тук е като в ученически лагер.
— Това е авиолиния — тихо каза Сакоуиц — и ние я ръководим точно по правилата.
— Добре — ядоса се Лари, — вече ще стоя по-надалеч от „Шанз Елизе“. Има ли друго?
— Да. Капитан Суифт смята, че си пил една-две чаши преди последните два полета.
— Проклет лъжец! — озъби се Лари.
— Защо ще лъже?
— Защото го е страх, че ще му взема мястото. — В гласа на Лари се усещаше силен гняв. — Тоя синковец е като свенлива стара мома, трябвало е да се пенсионира още преди десет години.
— Летял си с четирима капитани — кой от тях ти хареса? — попита Сакоуиц.
— Нито един — отвърна Лари. Усети капана, но беше късно. Бързо прибави: — Да де, добри са. Нямам нищо против тях.
— На тях също не им харесва да летят с теб — спокойно продължи Сакоуиц. — Изнервяш ги.
— Какво означава това, по дяволите?
— Означава, че в критични ситуации биха искали да са сигурни в човека до тях. А с теб не се чувстват сигурни.
— За Бога! — избухна Лари. — Четири години живях в критични ситуации над Германия и Тихия океан, всеки ден рискувах проклетата си глава, докато те са седели тук на дебелите си задници и са получавали тлъсти заплати. Не се чувствали сигурни с мен! Ти се шегуваш!
— Никой не е оспорвал, че си най-добрият в изтребител — отвърна спокойно Сакоуиц. — Но ние превозваме пътници. Това е друго.
Лари седеше, стиснал юмруци, и се опитваше да овладее гнева си.
— Добре — навъсено каза той. — Разбрах. Свърши ли, че след няколко минути имам полет?
— Полета ще го поеме друг — рече Сакоуиц. — Ти си уволнен.
Лари го зяпна невярващ.
— Какво?
— В известен смисъл вината е и у мен, Дъглас. Изобщо не трябваше да те назначавам.
Лари скочи на крака, очите му горяха от гняв.
— Защо тогава ме назначи, по дяволите?
— Защото жена ти има един приятел на име Бил Фрейзър… — започна Сакоуиц.
Лари се пресегна през бюрото и юмрукът му се стовари в лицето му. Запрати Сакоуиц в стената, но той използва инерцията, за да отскочи и да му нанесе два удара. После се дръпна и се опита да се овладее.
— Махай се оттук — рече той. — Веднага.
Лари го гледаше втренчено, лицето му се беше изкривило от омраза.
— Негодник такъв! — каза той. — Няма да стъпя във вашата компания, дори и да ме молите!
Обърна се й изхвърча от кабинета. Сакоуиц стоеше и гледаше след него. Секретарката влезе забързана и видя преобърнатия стол и разкървавената му устна.
— Добре ли сте? — попита го тя.
— Страхотно — отвърна Сакоуиц. — Попитайте мистър Истман дали ще ме приеме.
След десет минути Сакоуиц беше разказал случката на Карл Истман.
— Какво според теб му има на Дъглас? — попита Истман.
— Честно ли? Мисля, че е психопат.
Истман го гледаше с пронизващите си лешникови очи.
— Доста силно казано, Сак. Не е летял пиян. Дори никой не може да докаже, че е пил преди полет. И на всекиго може да се случи да закъснее.
— Ако беше само това, нямаше да го уволня, Карл. Точката на кипене му е много ниска. Да ти кажа честно, днес се опитах да го предизвикам и съвсем не беше трудно. Ако беше издържал на напрежението,
