Лари чакаше самолета на Катерин на летище Еленикон. Тя го видя да се приближава към стълбичката. Затича се към нея развълнуван и нетърпелив. Стори й се загорял и отслабнал, беше се отърсил от напрежението.
— Липсваше ми, Кати — рече Лари и я грабна в прегръдките си.
— И на мен ми беше мъчно за теб — каза тя, съзнавайки, че това е самата истина.
Разделеха ли се, Катерин забравяше силното физическо въздействие, което й оказваше мъжът й, за да го изпита наново при следващата им среща.
— Как прие новината Бил Фрейзър? — попита Лари, докато й помагаше да мине през митницата.
— Държа се много добре.
— Нямаше друг избор, нали? — язвително подхвърли мъжът й.
Катерин си припомни срещата с Бил Фрейзър. Беше я гледал шокиран.
— Ще отидеш да живееш в Гърция? Защо, за Бога?
— Така е записано в брачния ми договор — шеговито отвърна Катерин.
— Толкова ли Лари не намери работа тук?
— Не знам защо, Бил, но все нещо се обърква. Ала вече има работа в Гърция и, изглежда, смята, че нещата ще потръгнат.
След първото импулсивно възражение Фрейзър се държа чудесно. Улесни я във всичко и настоя тя да запази дяла си във фирмата.
— Няма да останеш там завинаги — постоянно й повтаряше той.
Катерин мислеше за тези думи, докато наблюдаваше как Лари се уговаря с носача да отнесе багажа й до лимузината. Той разговаряше на гръцки и Катерин се чудеше колко лесно му се удават чуждите езици.
— Почакай да се запознаеш с Константин Демирис — говореше Лари. — Той е като крал. Имам чувството, че всички европейски магнати се чудят какво да измислят, за да му угодят.
— Радвам се, че го харесваш.
— И той ме харесва.
Никога не го беше виждала толкова доволен и ентусиазиран. Това беше добро предзнаменование.
На път към хотела й описа първата си среща с Демирис. Униформен шофьор го чакал на летището. Лари поискал да хвърли поглед на самолетите на Демирис и шофьорът го откарал при огромен хангар в другия край на пистата. Вътре имало три самолета и той огледал критично всеки един. Самолетът модел „Хокър- Сидли“ бил прекрасен и на него му идело да се метне зад щурвала и да излети. Другият бил шестместен „Пайпър“ в отлично състояние. Лари преценил, че машината с лекота ще вдигне петстотин километра в час. Третият бил двуместен преустроен „Л–5“ — прекрасен самолет за по-кратки разстояния. Личната флотилия била впечатляваща. След като привършил огледа, Лари се върнал при шофьора, който го наблюдавал, и рекъл:
— Бива си ги. Да вървим.
Шофьорът го откарал във вила във Варкиза — богаташко предградие на двадесет и пет километра от Атина.
— Щом видиш дома на Демирис, няма да повярваш на очите си — каза Лари на Катерин.
— Какъв е? — нетърпеливо попита тя.
— Невъзможно е да се опише. Обхваща към десет акра земя с електрифицирани врати, с пазачи, кучета и всичко останало. Отвън вилата е като дворец, вътре е като музей. Има закрит плувен басейн, киносалон със сцена. Ще я видиш някой ден.
— Беше ли любезен? — попита Катерин.
— Разбира се — усмихна се Лари. — Бях посрещнат тържествено — явно славата ми си беше казала думата.
Всъщност Лари беше чакал три часа в малко преддверие, за да бъде приет от Константин Демирис. При обичайни обстоятелства щеше да беснее от подобно пренебрежение, но сега съзнаваше колко много зависи от тази среща и беше прекалено спокоен, за да се ядоса. Беше казал на Катерин, че тази работа е много важна за него, но не й каза, че има ужасна нужда да я получи. Биваше го единствено да управлява самолети и без това се чувстваше безпомощен. Сякаш животът му се беше спуснал на непроучени емоционални дълбини и налягането беше твърде високо, за да изплува оттам. Всичко зависеше от тази служба.
След три часа се появи иконом и съобщи, че мистър Демирис е готов да го приеме. Преведе Лари през просторна приемна, която все едно че се намираше във Версай. Стените бяха боядисани в нежни оттенъци на златистото, зеленото и синьото, по тях висяха гоблени от Бове, обградени с ламперия от палисандрово дърво. На пода имаше великолепен елипсовиден килим, а над него висеше огромен полилей от кристал и позлатен бронз.
Вратата на библиотеката беше обградена с две колони от зелен оникс с капители от позлатен бронз. Самата библиотека беше изискана — проектирана от майстор в занаята. Стените бяха облицовани с дърворезба. Върху едната изпъкваше бяла мраморна полица над камина с позлатени украшения. Над нея до тавана се издигаше тройно огледало с картина на Жан-Оноре Фрагонар. През отворения прозорец Лари зърна огромен вътрешен двор с изглед към парк, осеян със статуи и шадравани.
В дъното на библиотеката имаше голямо старинно бюро, а зад него — великолепен стол с висока облегалка, тапициран с гоблен тип Обюсон.
Демирис стоеше до бюрото пред голяма стенна карта, на която бяха набодени множество цветни топлийки. Когато Лари влезе, той се обърна и подаде ръка.
— Константин Демирис — рече с едва доловим акцент.
Години наред Лари беше срещал по списанията негови снимки, но съвсем не беше подготвен за жизнената сила, излъчваща се от този мъж.
— Зная — рече американецът и се ръкува. — Аз съм Лари Дъглас.
Демирис видя, че Лари гледа картата.
— Моята империя — обясни той. — Седнете.
Лари седна на стол срещу бюрото.
— Разбрах, че заедно с Йън Уайтстоун сте били в Кралските военновъздушни сили?
— Да.
Демирис се облегна на стола и се вторачи в Лари.
— Йън има много високо мнение за вас.
Лари се усмихна.
— И аз имам високо мнение за него. Той е страхотен пилот.
— Йън каза същото за вас, само че употреби думата „голям“.
Лари отново се изненада както първия път, когато Уайтстоун му предложи работата. Очевидно му беше направил голяма реклама пред Демирис, далеч надхвърляща личните им отношения.
— Добър съм — каза Лари. — Това ми е професията.
Демирис кимна.
— Харесвам хора, които са добри в професията си. Знаете ли, че повечето хора по света не са?
— Не съм се замислял — призна Лари.
— А аз съм. — Той му отправи смразяваща усмивка. — Това е моята професия — хората. Повечето мразят това, което вършат, мистър Дъглас. Вместо да намерят начин да се занимават с нещо, което им харесва, те остават в капана за цял живот като безмозъчни насекоми. Рядко се среща човек, който обича работата си. И когато срещнете такъв човек, той почти винаги е успял.
— Сигурно — скромно промълви Лари.
— Вие обаче не сте постигнали успех.
Стреснат, Лари вдигна поглед към Демирис.
— Зависи какво разбирате под успех, мистър Демирис — внимателно рече той.
— Имам предвид, че във войната сте били блестящ, но в мирно време не се справяте особено добре — безцеремонно отсече Демирис.
Лари почувства, че мускулите на челюстта му започват да се стягат. Разбираше, че го предизвикват, и се опита да овладее гнева си. Умът му работеше трескаво, той се опитваше да измисли какво да каже, за да
