Лучия и трите сестри пътуваха в ранната утрин, придвижвайки с на североизток в планините, като се отдалечаваха от Авила и манастира. Монахините, навикнали да се движат безмълвно, не правеха шум. Единствените звуци бяха от търкането на дрехите им, потракването на броениците и отчупване на клончето и тежкото им дишане.
Достигнаха до едно плато в планината Гуадарама и тръгнаха по набразден път, над който се издигаха каменни стени. Преминаха през поляни с овце и кози. До изгрева бяха изминали няколко мили и се озоваха в гориста местност до малкото селце Вилакастин.
„Ще ги оставя тук — реши Лучия. — Техният Бог може да се погрижи за тях сега. Той наистина доста се погрижи за мен — помисли тя с горчивина. — Швейцария е по-далече от всякога. Нямам никакви пари и паспорт и съм облечена като собственик на погребално бюро. Сега вече тези хора знаят, че сме избягали. Ще продължат да ни търсят, докато ни открият. Колкото по-бързо остана сама, толкова по-добре.“
Но в този момент се случи нещо, което я накара да си промени плановете.
Сестра Тереза се движеше между дърветата, когато се спъна и пакетът, който така старателно беше пазила, падна на земята. От платнената обвивка Лучия видя да се изплъзва фино гравиран златен кръст, блестящ в лъчите на изгряващото слънце.
„Това е истинско злато — помисли Лучия. — Някой там горе се грижи за мен. Този кръст е манна небесна. Истинска манна. Това е моят билет за Швейцария.“
Лучия видя как сестра Тереза вдигна кръста и внимателно го уви отново. Тя се усмихна вътрешно. Щеше да бъде лесно да го вземе. Тези монахини биха направили всичко, което им каже.
Град Авила беше силно възбуден. Новината за нападението върху манастира се беше разпространила бързо и отец Берендо бе избран да се срещне с полковник Акока. Свещеникът беше над седемдесет, с деликатен външен вид, който не отразяваше вътрешната му сила. Той бе сърдечен и състрадателен овчар на своите енории. Но в този момент бе изпълнен със студена ярост.
Полковник Акока го накара да чака един час, след което позволи да го въведат в кабинета му.
Отец Берендо започна без увод:
— Вие и вашите хора сте нападнали манастир без основание. Това е лудост.
— Ние просто си изпълняваме дълга — каза полковникът рязко. — Манастирът подслоняваше Хайме Миро и неговата банда убийци, така че сестрите сами си го заслужиха. Задържали сме ги за разпит.
— Намерихте ли Хайме Миро в манастира? — сърдито попита свещеникът.
Полковник Акока каза сухо:
— Не. Той и неговите хора избягаха, преди да влезем вътре. Но ще ги открием и те ще бъдат съдени.
„Моят съд“ — помисли свирепо полковник Акока.
ГЛАВА ПЕТА
Монахините се придвижваха бавно. Облеклото им не бе подходящо за тежък терен. Сандалите им бяха твърде тънки, за да предпазят краката им от каменистата почва, а одеждите им се закачаха за всичко. Сестра Тереза откри, че даже не може да прехвърля броеницата си. Двете й ръце бяха заети с това да се предпазва от клоните, които я удряха в лицето.
В светлината на деня свободата изглеждаше дори по-ужасяваща отпреди. Бог бе извадил сестрите от рая в един странен, заплашителен свят и неговите напътствия, които бяха изучавали толкова дълго, липсваха. Те се озоваха в непозната страна, без карта и компас. Стените, които го бяха закриляли от беди, бяха изчезнали и те се чувстваха голи и незащитени. Опасността дебнеше навсякъде, а те вече нямаха подслон. Тук те бяха чужди. Гледките и звуците на природата бяха непривични и объркващи за тях. Насекоми, птичи песни и горещо синьо небе нападаха сетивата им. А имаше и още нещо, което бе обезпокоително.
В началото, когато избягаха от манастира, Тереза, Грасиела и Меган внимателно отбягваха да се поглеждат, като спазваха инстинктивно правилата. Но сега всяка осъзна, че изучава жадно лицата на другите. Също така, след всичките години на безмълвие, за тях бе трудно да говорят, а когато заговореха, се запъваха, сякаш се учеха на някакво ново умение. Гласовете им звучаха странно в собствените им уши. Само Лучия изглеждаше непритеснена и самоуверена и другите автоматично възприеха водачеството й.
— Бихме могли да се запознаем — каза Лучия. — Аз съм сестра Лучия.
Последва неловка пауза, след което Грасиела каза свенливо:
— Аз съм сестра Грасиела.
„Тъмнокосата, завладяващо красива“ — помисли Лучия.
— Аз съм сестра Меган.
„Младата блондинка със забележителните сини очи.“
— Аз съм сестра Тереза.
„Най-възрастната от групата. На петдесет? На шестдесет?“
Докато лежаха в гората, почивайки близо до селото, Лучия помисли:
„Приличат на новоизлюпени птичета, изпаднали от гнездата си. Не биха оцелели сами и пет минути. Е, толкова по-зле за тях. Скоро ще бъда по своя път към Швейцария с кръста.“
Лучия се приближи до края на поляната, на която бяха, и погледна през дърветата към малкото село долу. По улиците вървяха хора, но нямаше и следа от мъжете, които бяха нападнали манастира.
„Сега — помисли Лучия. — Ето го моя шанс.“
— Ще сляза в селото, за да се опитам да взема храна. Вие чакайте тук. — Тя кимна към сестра Тереза. — Вие елате с мен.
Сестра Тереза бе объркана. В течение на тридесет години се бе подчинявала само на заповедите на преподобната майка Бетина, а сега изведнъж тази сестра бе поела ръководството.
„Но това, което става, е Божия воля — помисли сестра Тереза. — Той я е определил, за да ни помага, така че я говори с неговия глас.“
— Трябва да занеса този кръст в манастира в Мендавия колкото възможно по-скоро.
— Правилно. Когато слезем там долу, ще попитаме за посоката.
Двете тръгнаха надолу по пътя към селото, като Лучия се оглеждаше внимателно. Обезпокоителни признаци нямаше.
„Ще бъде лесно“ — помисли тя.
Стигнаха покрайнините на селото. Имаше надпис „Вилакастин“. Пред тях бе главната улица, а наляво — малка пуста уличка.
„Господи“ — помисли Лучия. Нямаше да има никакъв свидетел на това, което щеше да се случи.
Лучия сви в страничната уличка.
— Да вървим натам. Има по-малка вероятност да ни видят.
Сестра Тереза кимна и я последва послушно. Въпросът сега беше как да измъкне кръста от нея.
„Бих могла да го грабна и да побягна — помисли Лучия, — но тя вероятно ще извика и ще привлече внимание. Не, трябва да бъда сигурна, че ще пази тишина.“
Лучия видя един клон от дърво, паднал на земята. Наведе се да го вземе. Беше тежък.
„Идеално“ — помисли тя. Почака сестра Тереза да се изравни с нея.
— Сестра Тереза…
Монахинята се обърна и я погледна и докато Лучия вдигаше клона, отнякъде се чу мъжки глас:
— Бог с вас, сестри.
Лучия се обърна готова да побегне. Пред тях стоеше мъж, облечен в дълго кафяво расо и качулка на монах. Бе висок и слаб, с орлово лице и най-непорочното изражение, което Лучия някога бе виждала. Очите му грееха с топла вътрешна светлина, а гласът му бе мек и нежен.
— Аз съм монах Мигуел Карильо.
Умът на Лучия трескаво работеше. Първият й план бе прекъснат. Но сега бързо измисли нов.
— Слава Богу, че ни открихте — каза тя. Този човек щеше да й помогне за бягството. Той сигурно знаеше най-лесния път, по който тя може да се измъкне от Испания. — Идваме от Цистерцианския манастир,
