близо до Авила — обясни тя. — Снощи някакви мъже ни нападнаха. Всички монахини бяха отвлечени. Четири от нас успяхме да избягаме.
Монахът отговори с глас, изпълнен с гняв:
— Идвам от манастира в Сан Женеро, където прекарах последните двадесет години. Нападнаха ни предишната нощ — той въздъхна. — Зная, че Бог има някакъв план за всичките си чеда, но трябва да призная, че в момента не разбирам какъв е той.
— Тези мъже ни търсят — каза Лучия. — Важно е да избягаме от Испания колкото е възможно по-скоро. Знаете ли как може да стане това?
Монах Карильо се усмихна нежно.
— Мисля, че мога да ви помогна, сестро. Бог ни е събрал. Заведете ме при другите.
След няколко минути Лучия бе довела вече монаха при групата.
— Това е монах Карильо — каза тя. — Прекарал е в манастир последните двадесет години. Дошъл е да ни помогне.
Техните реакции към монаха бяха смесени. Грасиела не посмя да го погледне направо. Меган го погледна с бърз, изучаващ поглед, а сестра Тереза го възприе като пратеник на Бога, който ще ги заведе в манастира в Мендавиа.
Монах Карильо каза:
— Хората, които са атакували манастира, несъмнено ще продължават да ви търсят. Но те ще търсят четири монахини. Първото нещо, което трябва да сторите, е да си смените дрехите.
— Нямаме дрехи, в които да се преоблечем — напомни му Меган.
Монах Карильо й оправи блажена усмивка.
— Бог има много голям гардероб. Не се безпокой, мое дете. Той ще ни осигури. Нека се върнем в селото.
Беше два след обяд, време за почива, и монах Карильо и четирите сестри тръгнаха по главната улица, готови да реагират и на най-малката опасност. Магазините бяха затворени, но ресторантите и баровете бяха отворени и от тях те можаха да чуят странна музика, звучаща остро, дисонантно и дрезгаво.
Монах Карильо забеляза изражението на лицето на сестра Тереза.
— Това е рокендрол — каза той. — Много популярен сред младите напоследък.
Две млади жени, стоящи пред един от баровете се загледаха в минаващите монахини. Монахините също ги изгледаха с широко отворени очи, чудейки се на странните дрехи, които жените носеха. Едната беше с пола, която бе толкова къса, че едва покриваше бедрата й, а другата — с по-дълга пола, разцепена от двете страни по бедрата й. Двете носеха елечета без ръкави, плътно по тялото.
„Те са почти голи“ — помисли ужасена сестра Тереза.
На входа стоеше мъж, облечен с поло — странна жилетка без яка, а на гърдите му висеше брошка.
Непознати миризми посрещнаха монахините, докато минаваха покрай една винарна. Никотин и уиски.
Меган гледаше нещо от другата страна на улицата. Тя се спря.
— Какво има? Какво става? — попита монах Карильо и се обърна да погледне.
Меган наблюдаваше жена, която носеше бебе. Преди колко години тя самата беше бебе или даже малко дете? Повече от четиринадесет години, когато беше в сиропиталището. Неочакваната гледка подсказа на Меган колко много се бе откъснала от външния свят.
Сестра Тереза също гледаше бебето, но мислеше за нещо друго.
„Това е бебето на Моника. — Бебето през улицата плачеше. — То плаче, защото аз го изоставих. Но не, това е невъзможно. Това беше преди тридесет години.“ — Сестра Тереза се обърна. Плачът на бебето звънтеше в ушите й. Те продължиха.
Групата мина покрай киносалон. Афишът гласеше „Три любовници“, а снимките показваха оскъдно облечени жени, които прегръщат мъж с голи гърди.
— Но те… те са почти голи! — възкликна сестра Тереза.
Монах Карильо се намръщи.
— Да. Недостойно е, че се разрешава да се показват в кината такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ. Те превръщат божиите деца в животни.
Минаха покрай железарски магазин, фризьорски салон, цветарски магазин, сладкарница — всички затворени за следобедната почивка, и пред всеки магазин сестрите се спираха и разглеждаха витрините, изпълнени със спомни за някога познати и полузабравени неща.
— Спрете — каза монах Карильо, когато стигнаха до един магазин за дамски дрехи.
Транспарантите на витрината бяха спуснати, а на вратата имаше надпис „Затворено“.
— Почакайте ме тук, моля.
Четирите жени го изпратиха с поглед, докато той се скри зад ъгъла. Къде отиваше той и какво би станало, ако не се върне?
След няколко минути чуха да се отваря вратата на магазина и на входа сияещ застана монах Карильо.
— Побързайте — направи им той знак да влязат.
Когато всички бяха в магазина и монахът заключи вратата, Лучия попита:
— Как успяхте да…
— Бог осигурява задна врата, както и главен вход — каза тежко монахът. Но в гласа му имаше дяволита нотка, което накара Меган да се усмихне.
Сестрите заразглеждаха магазина със страхопочитание. Той бе рог на изобилието от рокли и пуловери, сутиени и чорапи, обувки с висок ток и елечета. Предмети, които не бяха виждали с години. А стилът им изглеждаше толкова странен. Имаше портмонета, шалове, пудриери, блузки. Беше им твърде много, за да го възприемат. Жените стояха в магазина, зяпайки.
— Трябва да действаме бързо — предупреди ги монах Карильо — и да излезем, преди магазинът да бъде отворен отново. Заповядайте. Изберете това, което ви е по мярка.
„Слава Богу, че мога отново да се облека като жена — помисли Лучия. Приближи се до една стойка с рокли и започна да избира. Намери бежова пола и светлокафява копринена блуза, която да й подхожда. — Не е Баленсиага, но засега ще свърши работа.“
Тя си избра пликове и сутиен и чифт меки обувки, след това застана зад една стойка с дрехи, съблече се и след малко вече бе облечена и готова за тръгване.
Другите бавно си избираха дрехите.
Грасиела избра бяла памучна рокля, която подчертаваше черната й коса и мургавата й кожа и чифт сандали.
Меган избра синя памучна рокля с фигури, която падаше под колената й, и обувки с ниски токове.
За сестра Тереза бе най-трудно да избере какво да облече. Разнообразието беше твърде зашеметяващо. Имаше дрехи от коприна, от мека и груба вълна, памук, рипсено кадифе, кожа. Имаше карета, райета от всеки цвят. И всички те изглеждаха… „оскъдни“ бе думата, която й дойде наум. Защото последните тридесет години тя бе носила благоприличните тежки одежди на своето призвание. А сега се искаше от нея да ги хвърли и да сложи тези неприлични творения. Накрая подбра най-дългата пола, която можа да намери, и памучна блуза с дълги ръкави и висока яка.
Монах Карильо ги подкани:
— Побързайте, сестри. Преобличайте се.
Те се погледнаха една друга стеснително.
— Ще почакам в офиса, разбира се — усмихна се той и се отправи към дъното на магазина.
Сестрите започнаха да се събличат, чувствайки се много неловко.
В офиса монах Карильо придърпа един стол до прозорчето над вратата и, гледайки през него как монахините се събличат, си помисли:
„Коя ли ще оправя първо?“
Мигуел Карильо бе започнал кариерата си на крадец на десетгодишна възраст. Притежаваше къдрава
