Когато не нападаше Грасиела, майка й я игнорираше. Грасиела сама си приготвяше храната и се грижеше за дрехите си. Приготвяше си обяда, който носеше в училище, и казваше на учителя:
— Майка ми ми направи днес баница. Тя знае колко много обичам баница.
Или:
— Майка ми и аз отиваме на кино утре.
Това късаше сърцето на учителя.
Лас Навас дел Маркес е малко село, на един час от Авила, и като във всички села всеки познаваше работите на другите. Начинът на живот на Долорес Пинеро беше позор и това се отразяваше на Грасиела. Майките забраняваха на децата си да играят с малкото момиче, за да не се повлияе моралът им. Грасиела ходеше в училището на Плазолета дел Кристо, но нямаше приятели или другарчета в игрите. Тя бе една от най-интелигентните ученички в училището, но бележките, й бяха слаби. Трудно й бе да се съсредоточава, защото винаги се чувстваше уморена.
Учителят я увещаваше:
— Трябва да лягаш по-рано, Грасиела, за да си отпочинала достатъчно и да работиш добре.
Но нейната умора нямаше нищо общо с късното лягане. Грасиела и майка й живееха в малка двустайна къща. Момичето спеше върху една кушетка в мъничка стая, разделена от спалнята само с тънка износена завеса. Как би могла Грасиела да разкаже на учителя за неприличните звуци през нощта, които я събуждаха и държаха будна, докато слушаше как майка й прави любов с всеки непознат, който се случеше в леглото й?
Когато Грасиела донасяше вкъщи бележника си, майка й крещеше:
— Това са проклетите бележки, които очаквах от теб, и знаеш ли защо си получила тези ужасни бележки? Защото си глупава. Глупава!
И Грасиела вярваше на това, което й казваше майка й и едва се сдържаше да не заплаче.
В следобедите, когато нямаше училище, Грасиела се питаше самичка по тесните и криволичещи улички с акации и чинари, покрай варосаните каменни къщи, в които любящи бащи живееха със семействата си. Грасиела имаше много другарчета, но всички бяха във въображението й. Имаше красиви момиченца и момченца, които я канеха на гости, където се сервираха чудесни торти и сладолед. Въображаемите й приятелчета бяха любезни и нежни и всички я смятаха за умна. Когато майка й я нямаше, Грасиела провеждаше дълги разговори с тях.
„Би ли ми помогнала с домашното, Грасиела? Не мога да събирам, а ти си толкова добра в това?“
„Че какво ще правим довечера, Грасиела? Бихме могли да отидем на кино или да се разхождаме и да пием кока-кола.“
„Ще те пусне ли майка ти да дойдеш за вечеря довечера, Грасиела? Ще имаме paella12.“
„Съжалявам, но не мога. Майка ми се чувства самотна, когато не съм с нея. Знаете, че аз съм всичко, което тя притежава.“
В неделя Грасиела ставаше рано и се обличаше тихо, внимавайки да не събуди майка си и чичото, който се случеше за момента в леглото й, и отиваше до църквата Сан Хуан Баутиста, където отец Перес говореше за радостите на отвъдния живот — приказен живот с Исус. И Грасиела чакаше с нетърпение да умре, за да се срещне с Исус.
Отец Перес бе привлекателен свещеник в началото на четиридесетте. Беше служил на богати и бедни, болни и здрави, откакто бе дошъл в Лас Навас дел Маркес преди няколко години. За него нямаше тайни в малкото село, в които да не бе посветен. Отец Перес познаваше Грасиела като редовен посетител на църквата, а и на него му бяха познати разказите за постоянния поток от мъже, които споделяха леглото на Долорес Пинеро. Това не бе дом, подходящ за малко момиче, но нищо не можеше да се стори. Свещеникът се чудеше как при тези условия Грасиела се бе запазила. Тя бе любезна и нежна и никога не се оплакваше или говореше за семейния си живот.
Грасиела се появяваше в църквата всяка неделна сутрин, облечена в чисти, спретнати дрехи, които със сигурност бе изпрала сама. Отец Перес знаеше, че другите деца я отбягваха и сърцето му се изпълваше със състрадание. Редовно прекарваше няколко минути с нея след службата всяка неделя, когато имаше време, я водеше в едно малко кафене и я черпеше със сладолед.
През зимата животът на Грасиела представляваше унил пейзаж, монотонен и мрачен. Лас Навас дел Маркес бе разположен в долина, заобиколена от планини, и поради това зимите траеха по шест месеца. Летата се понасяха по-лесно, защото тогава туристите пристигаха и изпълваха селото със смях и танци и улиците оживяваха. Туристите се събираха на Плаза дел Мануел Делгадо Боредо. На изградената от камъни естрада те слушаха оркестъра и гледаха местния танц sardana13 — традиционен народен танц, датиращ от векове. Танцьорите — боси, със сплетени ръце, се движеха грациозно в живописен кръг. Грасиела наблюдаваше как посетителите пият аперитив в кафенетата на тротоарите или пазаруват на pescaderia — рибния пазар или в аптеките. В един часа следобед винарницата бе винаги пълна с туристи, които пиеха chteo и ядяха taras — морски продукти, маслини и пържени картофи.
Най-вълнуващото нещо за Грасиела бе да наблюдава paseo14 всяка вечер. Момчета и момичета вървяха нагоре-надолу по Плаза Майор, разделени на групи, като момчетата гледаха момичетата, докато родители, дядовци и баби и приятели ги наблюдаваха от кафенетата на тротоара. Това бе традиционен ритуал за запознаване, спазван от векове. Грасиела мечтаеше да се присъедини към него, но майка й бе забранила.
— Искаш да станеш проститутка? — крещеше тя на Грасиела. — Стой настрана от момчетата. Те искат само едно нещо от теб. Знам от опит — прибави тя с горчивина.
Ако дните бяха поносими, то нощите представляваха агония. През тънката завеса, която разделяше леглата им, Грасиела чуваше звуците от страстни стенания, гърчове и тежко дишане и винаги неприлични думи.
„По-бързо… по-силно!“
„Cogeme!“
„Mamame el verga!“
„Metelo en el culo!“
Преди да стане на десет години, Грасиела бе вече чувала всяка мръсна дума в испанския речник. Те бяха произнасяни с шепот, викове, трепет или стенания. Звуците на страстта отблъскваха Грасиела и в същото време събуждаха странни копнежи в нея.
Когато Грасиела беше на четиринадесет години, у тях дойде мавърът. Той бе най-едрият мъж, когото бе виждала. Имаше огромни рамене, едър гръден кош и грамадни ръце. Мавърът беше пристигнал през нощта, докато тя спеше. На сутринта Грасиела го видя за първи път, след като той дръпна завесата и мина покрай леглото й чисто гол, за да излезе в бараката на двора. Тя го погледна и почти възкликна на глас. Той бе огромен във всички части на тялото си.
„Това ще убие майка ми“ — помисли Грасиела.
Мавърът я гледаше втренчено.
— Добре, добре. Кого виждаме тук?
Долорес Пинеро стана бързо от леглото си и застана до него.
— Дъщеря ми — каза тя сухо.
Вълна от смущение заля Грасиела, когато видя голото тяло на майка си до неговото.
Мавърът се усмихна, като показа красивите си бели равни зъби.
— Как се казваш, хубавице?
Грасиела бе твърде засрамена от голотата му, за да говори.
— Името й е Грасиела. Умствено изостанала е — каза майка й.
— Красива е. Обзалагам се, че си изглеждала като нея, когато си била млада.
— Аз все още съм млада — отговори сърдито Долорес и се обърна към дъщеря си. — Обличай се. Ще
