„Аз съм идиот — помисли Бетина. — Това е само сън.“
Тя се върна отново в леглото си точно в момента, в който къщата бе разтърсена от експлозия. Тя и семейството й избягаха и пожарникарите успяха да изгасят огъня.
— Започнал е в мазето — обясни един пожарникар. — Експлодирал е бойлерът.
Следващият инцидент се случи след три седмици. Този път не бе сън.
Бетина стоеше на верандата, четейки, когато видя един непознат, минаващ през двора. Той я погледна и в този момент тя почувства злост, която почти осезаемо се излъчваше от него. След това той се обърна и изчезна.
Бетина не можеше да го изтрие от съзнанието си.
Три дни по-късно тя бе в едно обществено здание, чакайки асансьора. Вратата му се отвори тя се канеше да влезе, когато погледът й попадна върху оператора на асансьора. Това бе същият човек, когото бе видяла в двора си. Отстъпи назад уплашена. Вратата се затвори и асансьорът тръгна нагоре. Секунди по- късно той падна, убивайки всички, които бяха в него.
Следващата неделя Бетина отиде в църква.
„Мили Боже, не зная какво става и съм уплашена. Моля те, напътствай ме и ми кажи какво да правя.“
Отговорът дойде същата вечер, докато Бетина спеше. Гласът произнесе една дума: „Посвещаване.“
Тя мисли за това през цялата нощ и сутринта отиде да говори със свещеника.
Той слушаше внимателно това, което тя му разказваше.
— А, вие сте една от щастливите. Била сте избрана.
— Избрана за какво?
— Искате ли да посветите живота си на Бога, мое дете?
— Аз… не зная. Страхувам се.
Но в крайна сметка тя влезе в манастира.
„Избрах правилния път — помисли преподобната майка Бетина, — защото никога преди не съм познавала толкова много щастие.“
А сега тук бе това измъчено дете, което казваше: „Страхувам се.“
Преподобната майка Бетина взе ръката на Грасиела.
— Не бързай, Грасиела. Бог няма да си отиде. Помисли си и когато се върнеш, ще го обсъждаме.
Но за какво имаше да се мисли?
„Няма къде другаде да отида — помисли Грасиела. А тишината бе добре дошла. — Наслушах се на твърде много ужасни звуци.“
Тя погледна преподобната майка и каза:
— Ще приема с готовност тишината.
Това се бе случило преди седемнадесет години и оттогава за пръв път Грасиела бе намерила покой. Животът й бе посветен на Бога. Миналото вече не й принадлежеше. Бяха й простени ужасите с които бе израснала. Тя бе Христова невяста и в края на живота си щеше да отиде при него.
С течение на годините, прекарани в дълбока тишина, въпреки случайните кошмари, ужасните звуци в главата й постепенно избледняха.
Сестра Грасиела бе определена да работи в градината, като се грижи за малките небесни дъги на божието чудо. Тя никога не се насищаше на тяхното великолепие. Стените на манастира се издигаха високо над нея от всички страни като каменна планина, но Грасиела никога не чувстваше, че я ограничават. Те я пазеха от ужасния свят отвън, свят, който тя не искаше да види никога повече.
Животът в манастира бе ведър и спокоен. Но сега изведнъж нейните ужасни кошмари се бяха превърнали в действителност. Нейният свят бе нападнат от варвари. Те я бяха изгонили от убежището й, навън в света, който бе отрекла завинаги. И нейните грехове се връщаха, изпълвайки я с ужас. Мавърът се бе върнал. Чувстваше горещия му дъх в лицето си. Борейки се с него, Грасиела отвори очи и видя монаха над себе си, който се опитваше да поникне в нея. Той й казваше:
— Престани да се съпротивляваш, сестро. Ще ти достави удоволствие!
— Мамо — извика силно Грасиела. — Мамо! Помогни ми!
ГЛАВА СЕДМА
Лучия Кармине се чувстваше чудесно, докато вървеше по улицата с Меган и Тереза. Великолепно бе да носи отново женски дрехи и да чува шепота на коприната, галеща кожата й. Погледна към другите. Тя вървяха нервно, несвикнали с новите си дрехи, стеснявайки се от полите и чорапите си.
„Изглеждат като че ли са пуснати от друга планета. Те със сигурност не принадлежат на тази — помисли Лучия. — Със същия ефект биха носили надписи, гласящи: «Хванете ме».“
Сестра Тереза се чувстваше най-неудобно от трите. Тридесетте години в манастира бяха насадили дълбоко в нея чувство на скромност, сега уязвено от събитията, които й се струпаха. Светът, към който някога бе принадлежала, сега й се струваше нереален. Реален бе манастирът и тя копнееше да се върне зад окрилящите му стени.
Меган усещаше, че мъжете я гледат, докато вървеше по улицата, и се изчервяваше. Бе живяла в женски свят толкова дълго, че бе забравила какво е да видиш мъж, да не говорим за това да получиш усмивка. Беше неловко, неприлично… вълнуващо. Мъжете пораждаха в нея чувства, които отдавна бе потиснала. За първи път от години осъзнаваше своята женственост.
Минаваха отново покрай същия бар и музиката гърмеше на улицата. Как я бе нарекъл монах Карильо? „Рокендрол. Много популярен сред младите.“ Нещо я притесняваше и изведнъж Меган се сети какво е. Когато минаваха покрай киното, монахът бе казал:
„Недостойно е, че на кината се разрешава да показват такива неща в днешно време. Този филм е чиста порнография. Най-интимните действия са изложени на показ.“
Сърцето на Меган започна да бие по-бързо. Ако монах Карильо е бил затворен в манастир през последните двадесет години, как би могъл да знае за рокмузиката или какво има във филма? Имаше нещо ужасно нередно.
Тя се обърна към Лучия и Тереза и каза разтревожена:
— Трябва да се върнем в магазина.
Видяха как Меган се обърна и побягна обратно и тогава бързо я последваха.
Грасиела беше на пода, борейки се отчаяно да се освободи, като го блъскаше и драскаше.
— Дявол да те вземе! Стой мирно! — той бе започнал да се задъхва.
Чу звук и погледна нагоре. Видя тока на обувка, замахваща към главата му и това бе последното нещо, което осъзна.
Меган вдигна треперещата Грасиела и я задържа в ръцете си.
— Шшт. Всичко е наред. Повече няма да те безпокои.
Минаха няколко минути, преди Грасиела да може да говори.
— Той… той… вината не беше моя този път — каза тя умолително.
Лучия и Тереза бяха влезли в магазина. Лучия преоцени ситуацията с един поглед.
— Мръсник!
Тя погледна към полуголия мъж, лежащ на пода в безсъзнание. Докато другите гледаха, Лучия грабна някакви колани от ъгъла и завърза здраво ръцете на Мигуел Карильо зад гърба му.
— Завържете краката му — каза тя на Меган.
Меган се хвана за работа.
Накрая Лучия се изправи доволна.
— Готово. Когато отворят магазина след обяд, може да им обясни какво е правил вътре. — Тя погледна внимателно Грасиела. — Добре ли си?
— Аз… аз… да — тя се опита да се усмихне.
