— Това е отец Берендо, мой стар приятел.
Грасиела погледна нагоре към крехкия на вид свещеник.
— Отче.
„Той е прав — помисли отец Берендо. — Тя е красива.“
Отец Перес му бе разказал за това, което се бе случило с Грасиела. Свещеникът бе очаквал да види някои следи от условията, в които бе живяло момичето — упоритост, незачитане или самосъжаление. Нищо такова нямаше в лицето й.
— Съжалявам, че си имала толкова тежки преживявания — каза й отец Берендо. Думите му имаха по- дълбоко значение.
Отец Перес каза:
— Грасиела, трябва да се връщам в Лас Навас дел Маркес. Оставям те в ръцете на отец Берендо.
Внезапно Грасиела усети паника. Почувства се, като че ли последната й връзка с дома е прекъсната.
— Не си отивайте — замоли тя.
Отец Перес взе ръката й в своята.
— Зная, че се чувстваш сама — каза той топло, — но не си. Повярвай ми, дете, не си.
До леглото се приближи сестра, носейки пакет. Подаде го на Грасиела.
— Ето ти дрехите. Страхувам се, че ще трябва да напуснеш сега.
Още по-голяма паника я обхвана.
„Сега?“ — помисли тя.
Двамата свещеници размениха погледи.
— Защо не се облечеш и дойдеш с мен — предложи отец Берендо. — Ще можем да говорим.
След петнадесет минути отец Берендо помагаше на Грасиела, докато излизаха през вратата на болницата, навън в топлата слънчева светлина. Пред болницата имаше градина с ярки цветя, но Грасиела бе твърде замаяна, за да ги забележи.
Когато бяха вече седнали в кабинета му, отец Берендо каза:
— Отец Перес ми каза, че няма къде да отидеш.
Грасиела кимна.
— Нямаш ли никакви роднини?
— Само… — трудно бе да го произнесе. — Само… майка ми.
— Отец Перес ми каза, че си посещавала редовно църквата в своето село.
Село, което никога нямаше да види.
— Да.
Грасиела си спомни за онези неделни утрини, за красотата на църковните служби и как бе мечтала да бъде с Исус и да избяга от болата на живота, който водеше.
— Грасиела, мислила ли си някога да влезеш в манастир?
— Не — каза тя, изненадана от идеята.
— Има един женски манастир тук в Авила — Цистерцианския манастир. Там ще се грижат за теб.
— Аз… аз не зная. — Идеята я плашеше.
— Това не е за всеки — каза й отец Бендеро. — И трябва да те предупредя, че това е най-строгият от всички ордени. След като веднъж си влязла през вратата и приела обета, ти си дала обещание на Бог никога да не напуснеш.
Грасиела седеше, гледайки през прозореца, изпълнена с противоречиви мисли. Мисълта да се затвори, откъсната от света, бе ужасяваща.
„Ще бъде като отиване в затвор“ — помисли тя. Но, от друга страна, какво й предлагаше светът? Непоносима болка и отчаяние. Често бе мислила за самоубийство. Това би могло да предложи избавление от нещастието й.
Отец Берендо каза:
— Зависи от теб, мое дете. Ако искаш, ще те срещна с преподобната майка игуменка.
— Добре — кимна Грасиела.
Преподобната майка разглеждаше лицето на младото момиче, което стоеше пред нея. Предишната вечер за пръв път от много, много години тя бе чула гласа: „Едно младо момиче ще дойде при теб. Пази я.“
— На колко години си, мила?
— На четиринадесет.
„Достатъчно голяма е“ — помисли тя.
В четвърти век папата бе постановил, че се разрешава на момичета над дванадесетгодишна възраст да стават монахини.
— Страхувам се — каза Грасиела на преподобната майка Бетина.
„Страхувам се — думите отекнаха в главата на Бетина. — Страхувам се…“
Това бе преди толкова много години. Тя говореше на своя свещеник:
— Не зная дали имам призвание за това. Страхувам се.
— Бетина, първият контакт с Бога може да бъде много объркващ и решението да посветиш живота си на него се взима трудно.
„Как намерих призванието си?“ — запита се Бетина.
Никога не се бе интересувала и най-малко от религия. Като младо момиче бе избягвала църквата и неделното училище. В юношеска възраст се интересуваше повече от партита, дрехи и момчета. Ако приятелите й в Мадрид бяха помолени да изберат възможни кандидатки за монахини, Бетина щеше да бъде в края на списъка. Но когато стана на деветнадесет, започнаха да се случват събития, които промениха живота й.
Беше в леглото си, заспала, когато един глас каза:
„Бетина, стани и излез навън.“
Отвори очи и седна изплашена. Запали нощната лампа и видя, че сама.
„Какъв странен сън.“
Гласът бе толкова реален. Легна отново, но беше невъзможно да заспи. „Бетина, стани и излез навън.“
„Това е моето подсъзнание — помисли тя. — Защо бих искала да изляза навън посред нощ!“
Загаси лампата и след малко отново я запали.
„Това е лудост.“
Но все пак си сложи пеньоар и чехли и слезе надолу по стълбите. Къщата беше заспала.
Тя отвори вратата на кухнята и в този момент вълна от страх я обхвана, защото по някакъв начин разбра, че трябва да излезе в задния двор. Огледа се в тъмнината и погледът й попадна върху петно от лунна светлина, която осветяваше един стар хладилник, използван като шкаф за инструменти.
Бетина изведнъж разбра защо е там. Приближи се до хладилника като хипнотизирана и го отвори. Нейното тригодишно братче беше вътре, в безсъзнание.
Това бе първият инцидент. Разсъждавайки по-късно, Бетина го прецени като напълно нормално преживяване.
„Трябва да съм чула братчето си да става и да излиза в двора и знаейки, че хладилникът е там, съм се обезпокоила и съм излязла да проверя.“
Следващото събитие не бе толкова лесно да се обясни. То се случи един месец по-късно.
В съня си Бетина чу един глас да казва:
„Трябва да изгасиш огъня.“
Тя седна в леглото, напълно разбудена, с туптящо сърце. Отново бе невъзможно да заспи пак. Облече пеньоар и чехли и отиде в хола. Никакъв дим. Никакъв огън. Отвори спалнята на родителите си. Там всичко бе нормално. Нямаше огън и в стаята на братчето й. Слезе по стълбите и надниква във всяка стая. Нямаше никакви признаци за пожар.
