— През последните години светът се промени много, сестро.
— Така ли?
— Да — каза откровено Рубио. — Франко умря.
— Не!
— О, да. Миналата година.
„И определи дон Хуан Карлос за свой приемник“ — помисли тя.
— Може би ви се струва трудно да повярвате, но за първи път човек стъпи на Луната. Това е истината.
— Наистина?
„Всъщност двама души — помисли Лучия. — Как се казваха? Нийл Армстронг и още някой си.“
— О, да. Североамериканци. А сега има и пътнически самолети, които пътуват по-бързо от звука.
— Невероятно!
„Изгарям от нетърпение да се кача на Конкорд“ — помисли Лучия.
Рубио се държеше по детски, много доволен, че й разкрива световните събития.
— Имаше революция в Португалия, а в Съединените щати и техният президент Никсън бе въвлечен в голям скандал и трябваше да се откаже от поста си.
„Рубио е наистина сладък“ — реши Лучия.
Той извади пакет цигари „Дукадос“, тежкия черен испански тютюн.
— Надявам се, че няма да се обидите, ако запаля, сестро?
— Не — каза Лучия. — Запалете.
Видя го как пали и в момента, в който димът достигна до ноздрите й, страшно й се прииска да запали.
— Мога ли да опитам и аз една?
Той я погледна с изненада.
— Искате да запалите цигара?
— Просто да опитам как е — каза Лучия бързо.
— О, разбира се.
Той й подаде пакета. Тя извади една цигара и я постави между устните си. Той я запали. Лучия вдъхна дълбоко и когато димът изпълни дробовете й, се почувства чудесно.
Рубио я гледаше с изненада.
Тя се закашля.
— Значи такъв е вкусът на цигарите.
— Харесва ли ви?
— Не съвсем, но…
Лучия дръпна още веднъж дълбоко с удоволствие. Господи, колко й беше липсвало това. Но знаеше, че трябва да бъде внимателна. Не искаше да събужда подозрения в него. Изгаси цигарата си, която държеше несръчно в пръстите си. Бе прекарала само няколко месеца в манастира и все пак Рубио бе прав. Изглеждаше странно да бъдеш отново всред света. Запита се какво ли правят Меган и Грасиела. А какво се беше случило със сестра Тереза? Дали я бяха пленили войниците?
Клепачите й започваха да натежават. Бяха прекарали дълга, изпълнена с напрежение нощ.
— Мисля, че трябва да подремна малко.
— Не се притеснявайте. Ще ви пазя, сестро.
— Благодаря ви — каза тя, усмихвайки се.
След секунди бе вече заспала.
Рубио Арсано гледаше към нея и си мислеше: „Никога не съм виждал жена като тази. — Тя бе духовно лице, посветила живота си на Бога, и все пак имаше нещо много земно в нея. Тази нощ се бе държала смело като мъж. — Ти си много особена жена — помисли Рубио Арсано, докато я гледаше как спи. — Малката сестра на Исус.“
ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
Полковник Фал Состело изпушваше десетата си цигара. „Не мога да отлагам повече — реши той. — Най-добре е лошите новини да се казват веднага.“
Той пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се успокои, и след това набра телефонен номер. Когато чу гласа на Рамон Акока, каза:
— Полковник, снощи нападнахме лагер на терористи, в който ми бе казано, че се намира Хайме Миро и реших, че би трябвало да ви съобщя това.
Последва опасна тишина.
— Хванахте ли го?
— Не.
— Предприехте тази операция, без да се консултирате с мен?
— Нямаше време да…
— Но имаше време да оставите Миро да избяга. — Гласът на Акока бе изпълнен с ярост. — Какво ви накара да предприемете тази великолепно изпълнена операция?
Полковник Состело преглътна.
— Хванахме една от монахините от манастира. Тя ни заведе при Миро и хората му. Убихме един от тях при нападението.
— Но другите избягаха.
— Да, полковник.
— Къде е сега монахинята? Или и нея оставихте да избяга?
Тонът му беше покосяващ.
— Не, полковник — каза бързо Состело. — Тя е тук в лагера. Ние я разпитвахме и…
— Недейте. Аз сам ще я разпитам. Ще бъда там след час. Постарайте се да не я изпуснете, докато дойда.
Той затръшна слушалката.
Точно след час полковник Рамон Акока пристигна в лагера, където държаха сестра Тереза. С него бяха десетина души от Групата за специални операции.
— Доведете монахинята при мен — заповяда полковник Акока.
Сестра Тереза бе доведена до главната палатка, където Акока я очакваше. Когато тя влезе в палатката, той стана учтиво и се усмихна.
— Аз съм полковник Акока.
„Най-после“ — помисли тя.
— Знаех, че ще дойдете. Бог ми каза.
Той кимна любезно.
— Наистина ли? Добре. Моля седнете, сестро.
Сестра Тереза бе твърде нервна, за да седне.
— Вие трябва да ми помогнете.
— Ще си помогнем взаимно — увери я полковникът. — Вие избягахте от Цистерцианския манастир в Авила, така ли е?
— Да. Беше ужасно. Всички тези мъже. Те вършеха безбожни неща и… — Гласът й затрепера.
„И глупави неща. Оставихме теб и другите да избягате“ — помисли Акока.
— Как попаднахте тук, сестро?
— Бог ме доведе тук. Той ме изпитва така, както веднъж изпита…
— Освен Бог, също някакви мъже не ви ли доведоха ТУК? — попита търпеливо полковник Акока.
— Да. Те ме отвлякоха. Трябваше да избягам от тях.
— Вие казахте на полковник Состело къде може да намери тези мъже.
— Да. Злите хора. Раул е зад всичко това, разбирате ли? Той ми изпрати писмо и каза…
— Сестро, човекът, когото специално търсим, е Хайме Миро. Виждала ли сте го?
Тя потрепера.
