Той се приближи до Меган ядосан и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото имаше намерение.
— Казах ви да поспите. Не искам утре да ни забавяте.
Меган погледна към него и каза спокойно:
— Съжалявам, ако съм ви разгневила.
— Сестро, спестявам си гнева за по-важни неща. Такива като вас просто ме дразнят. Прекарвате живота си, като се криете зад каменни стени и чакате безплатно пътуване към отвъдния свят. Повдига ми се от всички вас.
— Защото вярваме в отвъдния свят?
— Не, сестро. Защото не вярвате в този. Вие бягате от него.
— За да се молим за вас. Ние прекарваме живота си, молейки се за вас.
— И мислите, че ще решите проблемите на света?
— След време, да.
— Няма време за това. Вашият Бог не може да чуе молитвите ви поради шума на оръдията и виковете на децата, разкъсвани от бомби.
— Когато имате вяра…
— О, аз имам много вяра, сестро. Имам вяра в това, за което се боря. Вярвам в хората си и в оръжието си. Това, в което не вярвам, са хора, които ходят по водата. Ако смятате, че вашият бог слуша сега, кажете му да ни заведе до манастира в Менавиа, за да се отърва от вас.
Той се ядоса на себе си, че е загубил самообладание.
Не беше нейна вината, че Църквата бе стояла безучастно, докато фалангистите на Франко бяха измъчвали, изнасилвали и убивали баски и каталонци.
„Не е нейна вината — каза си Хайме, — че моето семейство бе измежду жертвите.“
Тогава Хайме беше малко момче, но това бе спомен, който щеше да остане завинаги запечатан в паметта му.
Той се събуди посред нощ от шума на падащи бомби. Те падаха от небето като смъртоносни семена на разрушението.
— Ставай, Хайме. Бързо!
За Хайме ужасът в гласа на баща му бе по-страшен от грохота на въздушната бомбардировка.
Гуерника бе крепост на баските и генерал Франко бе решил да я превърне в обект за назидание.
— Унищожете я.
Всяващият ужас нацистки легион „Кондор“ и десетина италиански самолета проведоха концентрирана атака, без да проявят никаква милост. Хората от града се опитаха да избягат от смъртоносния дъжд, който се изливаше от небето, но спасение нямаше.
Хайме, майка му, баща му и двете по-големи сестри побягнаха с другите.
— Към църквата — каза бащата на Хайме. — Няма да бомбардират църквата.
Той бе прав. Всеки знаеше, че Църквата е на страната на Каудильо22, защото се правеше, че не вижда жестокото отношение към неговите врагове.
Семейство Миро се отправиха към църквата, пробивайки си път през тълпите, които бягаха, обзети от паника.
Малкото момче се държеше за ръката на баща си с всичка сила, опитвайки се да не чува ужасния шум около себе си. Той помнеше времето, когато баща му не беше уплашен и не бягаше.
— Ще има ли война, татко? — бе попитал веднъж баща си.
— Не, Хайме. Това са вестникарски приказки. Това, което искаме, е само правителството да ни даде известна независимост. Баските и каталонците имат правото на свой собствен език, знаме и празници. Все пак сме една нация. Испанци никога няма да се бият срещу испанци.
Хайме беше твърде малък, за да разбере това, но, разбира се, проблемът надхвърляше въпроса за каталонците и баските. Това бе дълбок идеологически конфликт между републиканското правителство и десните националисти и това, което бе започнало като искра на несъгласие, бързо прерасна в неконтролируем огън, който привлече десетина чужди сили.
Когато превъзхождащите сили на Франко победиха републиканците и националистите поеха здраво властта в Испания, Франко насочи вниманието си към непримиримите баски.
— Накажете ги.
И кръвта продължи да се лее.
Едно твърдо ядро от баски водачи основа ETA — движение, борещо се за баска свободна държава, и бащата на Хайме бе поканен да влезе в него.
— Не. Не е правилно. Трябва да постигнем това, което по право ни принадлежи, с мирни средства. Войната не води до никъде.
Но ястребите се оказаха по-силни и ETA бързо се превърна в мощна организация.
Хайме имаше приятели, чиито бащи бяха членове на ETA и бе чувал разкази за героичните им подвизи.
— Баща ми и няколко негови приятели взривиха управлението на Гуардиа Сивил — казваше някой негов приятел.
Или:
— Чу ли за обира на една банка в Барселона? Баща ми го направи. Сега могат да купят оръжие, за да се борят срещу франкистите.
Бащата на Хайме казваше:
— Насилието не е правилният подход. Трябва да преговаряме.
— Взривихме една от техните фабрики в Мадрид. Защо баща ти не е на наша страна? Страхливец ли е?
— Не слушай приятелите си, Хайме — казваше баща му. — Това, което вършат, е криминално престъпление.
— Франко е заповядал да екзекутират десетина баски дори без съд. Ще вдигнем общонационална стачка. Баща ти ще се присъедини ли към нас?
— Татко…?
— Ние всички сме испанци, Хайме. Не бива да позволяваме никой да ни разделя.
Момчето се раздвояваше.
„Прави ли са приятелите ми? Страхливец ли е баща ми?“
Хайме вярваше на баща си.
И сега — решителна битка! Светът рухваше около него. Улиците на Гуерника бяха задръстени от крещящи тълпи, които се опитваха да избягат от падащите бомби. Около тях здания, статуи, тротоари експлоадираха в облаци от бетон и кръв.
Хайме, майка му, баща му и сестрите му стигнаха до голямата църква, единственото оцеляло здание на площада. Хората блъскаха по вратата.
— Пуснете ни! В името на Исус, отворете!
— Какво става? — извика бащата на Хайме.
— Свещениците са заключили църквата. Не искат да ни пускат.
— Да разбием вратата!
— Не!
Хайме погледна баща си с изненада.
— Не бива да влизаме насила в Божия дом — каза баща му. — Той ще ни защитава, където и да сме.
Твърде късно те видяха взвода фалангисти, които се появиха иззад ъгъла и откриха картечен огън, покосявайки невъоръжената тълпа от мъже, жени и деца на площада. Дори когато вече чувстваше куршумите да проникват в тялото му, бащата на Хайме сграбчи сина си и го повали на земята, предпазвайки го с тялото си от смъртоносната градушка от куршуми.
Зловеща тишина настана след нападението. Като от магия звуците на пушки, тропот от тичащи хора и викове изчезнаха. Хайме отвори очи и остана да лежи дълго, притиснат от тежестта на закрилящото го мъртво тяло на баща му. Баща му, майка му и сестрите му бяха мъртви, като стотици други. А преди техните
