— Оставете оръжията си. Вие сте обградени. — И незабавно след това издаде командата. — Огън! Не спирайте стрелбата!
Десетина автоматични оръжия започнаха да сипят огън върху поляната.
Томас Санхуро нямаше никакъв шанс. Градушка от куршуми попадна в гърдите му и той бе мъртъв, преди още да падне на земята. Рубио Арсано бе на другия край на поляната, когато започна стрелбата. Видя, че Санхуро пада и понечи да отвърне на огъня, но се спря. Беше пълна тъмнина и войниците стреляха слепешката. Ако отговореше на огъня, щеше да издаде положението си.
За своя изненада той видя Лучия, сгушена на един метър от себе си.
— Къде е сестра Тереза — пошепна той.
— Нея… я няма.
— Стойте ниско долу — каза й Рубио.
Той сграбчи Лучия за ръката и те побягнаха на зиг-заг към гората, извън обсега на стрелбата. Докато бягаха, куршуми профучаваха опасно близко покрай тях, но секунди по-късно Лучия и Рубио бяха всред дърветата. Продължиха да бягат.
— Дръжте се за мен, сестро — каза той.
Те чуваха звука от нападателите си зад себе си, но постепенно той заглъхна. Бе невъзможно да се преследва когото и да било всред пълната тъмнина в гората.
Рубио се спря, за да даде възможност на Лучия да си поеме дъх.
— Засега ги загубихме — каза й той, — но трябва да продължим да се движим.
Лучия дишаше тежко.
— Ако искате да починете за минута…?
— Не — каза тя. Беше изтощена, но нямаше никакво намерение да се остави да я хванат. Не сега, когато беше с кръста. — Добре съм — каза тя. — Да се махаме оттук.
Полковник Фал Состело бе изправен пред провал. Един терорист бе мъртъв, но Бог знаеше колко са избягали. Не бе хванал Хайме Миро и държеше само една от монахините. Знаеше, че ще трябва да информира полковник Акока за случилото се и това никак не му допадаше.
Второто обаждане за Алън Тъкър до Елън Скот беше дори по-обезпокоително от първото.
— Попаднах на една доста интересна информация, мисис Скот — каза той предпазливо.
— Да?
— Прегледах архивите на някои стари вестници тук, надявайки се да попадна на повече информация за момичето.
— И? — тя се напрегна, очаквайки това, което знаеше, че ще последва.
Тъкър продължи с безизразен глас:
— Изглежда, че момичето е било изоставено по времето на вашата самолетна катастрофа.
Мълчание. Той продължи:
— Тази, при която загинаха вашият зет, съпругата му и дъщеря им Патриша.
Изнудване. Нямаше друго обяснение. Значи той бе разбрал.
— Правилно — каза тя предпазливо. — Трябваше да ви спомена за това. Ще ви обясня всичко, когато се върнете. Имате ли други новини за момичето?
— Не, но тя не може да се крие дълго. Търсят я в цялата страна.
— Обадете ми се веднага, след като я намерят.
Тя затвори телефона.
Алън Тъкър седеше, гледайки безмълвната телефонна слушалка в ръката си.
„Тя е много сдържана жена — помисли си той с уважение. — Питам се как би се чувствала, ако има партньор.“
„Сгреших като изпратих него — помисли Елън Скот. — Сега ще трябва да го спра. — А как щеше да постъпи с момичето? — Монахиня! Няма да я оценявам, докато не я видя.“
Секретарката й се обади по уредбата:
— Чакат ви в заседателната зала, мисис Скот.
— Идвам.
Лучия и Рубио продължаваха да се движат през гората, като се хлъзгаха и препъваха, борейки се с корени, храсти и насекоми. Всяка стъпка ги отдалечаваше от техните преследвачи.
Най-после Рубио каза:
— Може да спрем тук. Няма да ни открият.
Намериха се високо в планината всред гъста гора. Лучия легна на земята, опитвайки се да си поеме дъх.
Тя си припомни ужасната сцена, на която бе присъствала. Томас, застрелян без предупреждение.
„Мръсниците имаха намерение да ни избият всичките“ — помисли Лучия.
Единствената причина, поради която все още бе жива, бе човекът, който седеше до нея.
Рубио се изправи на крака и огледа терена около тях.
— Можем да прекараме остатъка от нощта тук, сестро.
— Добре.
Искаше й се да продължат да се движат, но знаеше, че се нуждае от почивка.
Сякаш четейки мислите й, Рубио каза:
— Трябва да сте гладна. Ще отида да потърся някаква храна. Сама ще се справите ли?
— Да. Ще бъда добре.
Едрият мъж клекна до нея.
— Моля ви, не се плашете. Зная колко трудно трябва да е за вас да бъдете отново всред света след толкова много години в манастира. Сигурно всичко ви изглежда много странно.
Лучия погледна нагоре към него и каза тихо:
— Ще се опитам да се приспособя.
— Много сте смела, сестро. — Той стана. — Ще се върна скоро.
Рубио изчезна всред дърветата. Време беше да вземе решение. Имаше две възможности: можеше да избяга сега, да се опита да стигне до някой близък град и да размени златния кръст за паспорт и достатъчно пари, за да стигне до Швейцария, или да остане с този мъж, докато се отдалечат достатъчно войниците.
„Това ще бъде по-безопасно“ — реши тя.
Чу шум в гората и се обърна. Беше Рубио. Той се приближи до нея, усмихвайки се. В ръката си държеше баретата, натъпкана с домати, грозде и ябълки.
Седна на земята до нея.
— Закуска. Имаше хубаво тлъсто пиле, но огънят, от който щяхме да се нуждаем, за да сготвим, би ни издал. Има ферма точно на склона.
Лучия гледаше съдържанието на баретата.
— Изглежда чудесно. Прегладняла съм.
Той й подаде ябълка.
— Опитайте това.
Бяха свършили да ядат и Рубио говореше, но Лучия, погълната от мислите си, не слушаше.
— Десет години, казахте, че сте били в манастира, сестро?
Лучия се откъсна от размишленията си.
— Моля?
— Била сте десет години в манастира?
— О, да.
Той поклати глава.
— Тогава вие нямате представа какво се е случило през цялото това време.
— А… не.
