— Е, ще трябва да й дадем име, нали?
Скоро бе прочела един сантиментален роман и бе харесала името на героинята в него.
— Меган — каза тя. — Ще я наречем Меган.
След четиринадесет години отец Берендо бе завел Меган в Цистерцианския манастир.
След толкова много години този непознат я търсеше.
„Животът винаги върви по пълен цикъл — помисли си отец Берендо. — По някакъв странен начин той се развива по завършен цикъл за Меган. Не, не Меган. Това бе името, дадено й от сиропиталището.“
— Седнете, сеньор — каза отец Берендо. — Имам много да ви кажа.
И той му разказа.
Когато свещеникът свърши, Алън Тъкър остана безмълвен, размишлявайки. Трябваше да има много сериозна причина за Елън Скот да проявява интерес към бебе, изоставено пред селската къща в Испания преди двадесет и осем години. Жена, наречена сега Меган според свещеника.
„Кажете й, че един приятел на баща й иска да я види.“
Ако си спомняше правилно, Байрън Скот и неговите съпруга и дъщеря бяха загинали в самолетна катастрофа преди много години някъде в Испания. Би ли могло да има връзка? Алън Тъкър почувства нарастваща възбуда.
— Отче… бих искал да вляза в манастира и да я видя. Много е важно.
Свещеникът поклати глава.
— Страхувам се, че е твърде късно. Манастирът бе нападнат преди два дни от агенти на правителството.
Алън Тъкър го погледна изненадано.
— Нападнат? Какво се случи с монахините?
— Те бяха арестувани и закарани в Мадрид.
Алън Тъкър се изправи.
— Благодаря ви, отче.
Смяташе да хване първия самолет за Мадрид. Отец Берендо продължи:
— Четири от монахините са избягали. Една от тях е била сестра Меган.
Нещата се усложняваха.
— Къде е тя сега?
— Никой не знае. Полицията и армията ги търсят.
— Разбирам.
При обикновени обстоятелства Алън Тъкър би позвънил на Елън Скот и би я информирал, че е стигнал до задънена улица. Но целият му инстинкт на детектив му подсказваше, че тук имаше нещо, което оправдава понататъшното разследване.
Той поръча телефонен разговор с Елън Скот.
— Има усложнение, мисис Скот.
Той повтори разговора със свещеника. Последва продължително мълчание.
— Никой ли не знае къде е тя?
— Тя и другите бягат, но няма да могат да се крият дълго. Полицията и половината испанска армия ги търсят. Когато се появят, аз ще бъда там.
Ново мълчание.
— Това е много важно за мен, Тъкър.
Алън Тъкър се върна в редакцията на вестника. Имаше късмет, беше още отворено. Той каза на редактора:
— Бих желал да прегледам архива ви, ако ми разрешите.
— Търсите ли нещо определено?
— Да. Имало е самолетна катастрофа.
— Преди колко време, сеньор?
— Преди двадесет и осем години. Хиляда деветстотин четиридесет и осма година.
Необходими му бяха петнадесет минути, за да открие това, което търсеше. Заглавието изскочи пред него.
На първи октомври 1948 година Байрън Скот, президент на Скот Индъстриз, неговата съпруга Сюзън и едногодишната им дъщеря Патриша загинаха в самолетна катастрофа, изгаряйки в пламъците…
„Улучих целта! — Сърцето му затуптя лудо. — Ако е това, което си мисля, че ще бъда богат човек… много богат.“
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Тя бе гола в леглото и чувстваше мъжката коравина на Бенито Патас да се притиска в слабините й. Тялото му беше чудесно и тя се притисна по-силно към него, търкайки бедрата си в него и чувствайки как възбудата й нараства. Започна да го гали и възбужда. Но нещо не беше наред.
„Аз убих Патас — помисли тя. — Той е мъртъв.“
Лучия отвори очи и седна, като трепереше и се оглеждаше уплашено. Бенито го нямаше. Тя бе в гората в спален чувал. Нещо притискаше бедрото й. Пъхна ръка в спалния чувал и измъкна увития в платно кръст. Погледна го, без да вярва на очите си.
„Бог е извършил чудо за мен“ — помисли тя.
Лучия нямаше представа как е попаднал кръстът там, нито я интересуваше. Най-после го държеше в ръцете си. Единственото, което трябваше да направи сега, бе да се измъкне от другите.
Изпълзя от спалния чувал и погледна към мястото, където спеше Тереза. Нея я нямаше. Лучия се огледа в тъмнината и едва различи фигурата на Томас Санхуро в края на поляната, гърбом към нея. Не бе сигурна къде е Рубио.
„Няма значение. Време е да се махам оттук“ — помисли тя.
Понечи да, тръгне към края на поляната, силно приведена, за да не я забележи Санхуро. Изведнъж сякаш се озова в ада.
Полковник Фал Состело трябваше да вземе решение като командир. Самият премиер-министър му бе дал заповед да работи плътно с полковник Акока, за да му помогне да хванат Хайме Миро и монахините. Но съдбата се оказа благосклонна към него, като му предаде една от монахините в ръцете. Защо да споделя заслугата с полковник Акока, след като можеше сам да хване терористите и да получи цялата слава?
„По дяволите полковник Акока — помисли Фал Состело. — Този е мой. Може би ОПУС МУНДО ще използват мен, вместо Акока, с неговите глупости за игри на шах и проникване в умовете на хората. Не, време е да дам урок на гиганта с белега.“
Полковник Состело даде специални заповеди на хората си.
— Не вземайте пленници. Имате работа с терористи. Стреляйте, за да убивате.
Майор Понте се поколеба.
— Полковник, там горе има монахини с хората на Миро. Не би ли трябвало…?
— Да оставите терористите да се крият зад монахините? Не, няма да поемаме никакви рискове.
Состело подбра десетина души за нападението и се постара те да бъдат тежко въоръжени. Движеха се безшумно в тъмнината нагоре по склона на планината. Луната се бе скрила зад облаците. Почти нямаше никаква видимост.
„Добре. Няма да могат да ни видят, като идваме.“ Когато хората му заеха позиция, полковник Состело извика, за да спази формално изискванията:
