— Не буквално, полковник. Ние не използваме шахматна дъска. Използваме умовете си. Аз разбирам Хайме Миро може би по-добре от всеки друг на света. Зная как работи умът му. Знаех, че ще се опита да взриви язовира при Пуенте де Реина. Там пленихме трима от неговите помощници и само късметът помогна на Миро да се измъкне. Знаех, че той ще се опита да ги спаси и той знаеше, че аз знам това. — Акока сви рамене. — Не предвиждах, че той ще използва биковете, за да подпомогне бягството им.
В гласа му прозвуча нотка на уважение.
— Говорите така, сякаш го…
— Уважавам? Уважавам ума му. Мразя човека.
— Знаете ли накъде се е отправил Миро?
— Пътува на север. Ще го хвана до три дни.
Полковник Состело го зяпаше впечатлен.
— Най-после ще бъде мат.
Вярно бе, че полковник Акока разбираше Хайме Миро и начина, по който работеше умът му, но това не беше достатъчно за него. Полковникът се нуждаеше от някакво предимство, за да осигури победата и бе намерил такова.
— Как…?
— Един от терористите на Миро — каза полковник Акока — е информатор.
Рубио, Томас и двете сестри избягваха големи градове и се движеха по странични пътища, минавайки покрай стари каменни села с пасящи овце и кози и овчари, които слушаха музика и футболни мачове с транзисторните си приемници. Това бе живописно съжителство на миналото с настоящето, но умът на Лучия бе зает с други неща.
Тя се придържаше близо до сестра Тереза, очаквайки първата възможност да вземе кръста и да избяга. Двамата мъже бяха винаги до тях. Рубио Арсано бе по-сърдечният от двамата, висок, приятен на вид, жизнерадостен мъж.
„Простодушен селянин“ — реши Лучия.
Томас Санхуро бе слаб и оплешивяващ.
„Прилича повече на обущар, отколкото на терорист. Ще бъде лесно да надхитря и двамата.“
Те вървяха през равнините на север от Авила нощем, разхлаждани от ветровете, които духаха от планината Гуадарама. На лунната светлина равнините излъчваха натрапчива празнота. Минаваха покрай чифлици с жито, маслинови дървета, лозя и царевица. За да се хранят, намираха картофи и маруля, плодове от дърветата, яйца и пилета от кокошарниците.
— Цялото поле на Испания е един огромен пазар — каза Рубио Арсано.
— И целият е безплатен — ухили се Томас Санхуро.
Сестра Тереза беше напълно безразлична към заобикалящата я среда. Единствената й мисъл бе да стигне манастира в Мендавиа. Кръстът почваше да й натежава, но тя бе твърдо решила да не го изпуска от ръцете си.
„Скоро — мислеше тя. — Ще бъдем там скоро. Ние бягаме от Гетсиманската градина от нашите врагове към новата къща, която Бог ни е приготвил.“
— Какво? — попита Лучия.
Сестра Тереза несъзнателно бе проговорила на глас.
— Аз… нищо — промърмори тя.
Лучия я погледна по-внимателно. Възрастната жена изглеждаше разсеяна и неориентирана по отношение на това, което ставаше около нея. Лучия кимна към платнения пакет, който носеше Тереза:
— Трябва да е тежко — каза тя съчувствено. — Искате ли да го понося известно време?
Сестра Тереза притисна пакета по-силно към тялото си.
— Исус е носил по-тежък товар. Мога да нося това за него. Нали в Лука се казва: „Който иска да ме последва, нека се отрече от себе си, да понесе своя кръст всеки ден и да тръгне след мен.“ Ще го нося — каза тя с упорство.
В гласа й имаше нещо странно.
— Добре ли сте, сестро?
— Разбира се.
Сестра Тереза далеч не бе добре. Не беше в състояние да спи. Чувстваше се замаяна и трескава. Умът й отново й правеше номера.
„Не бива да позволявам да се разболея — мислеше тя. — Сестра Бетина ще ми се кара. — Но сестра Бетина я нямаше. Беше толкова объркано. И кои са тези мъже. — Не им вярвам. Какво искат от мен?“
Рубио Арсано се бе опитвал да подхване разговор със сестра Тереза, за да я накара да се почувства по-спокойно.
— Вероятно се чувствате странно отново във външния свят, сестро. Колко време прекарахте в манастира?
„Защо иска да знае?“ — помисли тя.
— Тридесет години.
— О, колко дълго. Откъде сте?
За нея бе болезнено дори да произнесе името.
— Ез.
Лицето му засия.
— Ез? Някога там прекарах едно лято на почивка. Прекрасен град е. Познавам го добре. Спомням си…
„Познава го добре. Колко добре? Познава ли Раул? Дали не го е изпратил тук Раул?“
И изведнъж истината й просветна като светкавица. Тези хора са изпратени, за да я върнат в Ез при Раул Жирадо. Те я отвличат. Бог я наказва за това, че е изоставила бебето на Моника. Сега беше сигурна, че бебето, което видя на селския площад във Вилякастин, е на сестра й.
„Но това не е възможно, нали? Беше преди тридесет години — промърмори на себе си Тереза. — Те ме лъжат.“
Рубио Арсано я наблюдаваше, чувайки шепота й.
— Нещо не е наред ли, сестро?
— Не — отговори Тереза, отдръпвайки се.
Сега тя ги бе разкрила. Нямаше да им позволи да я върнат при Раул и бебето. Трябваше да стигне до манастира в Мендавиа и да предаде златния кръст и тогава Бог щеше да й прости за ужасния грях, който бе извършила.
„Трябва да бъда хитра. Няма да им позволя да разберат, че съм ги разкрила.“
Тя погледна към Рубио и каза:
— Чувствам се отлично.
Пресичайки безводните, изсушени от слънцето равнини, те стигнаха до едно малко село, където селянки, облечени в черно, перяха на един извор, покрит с навес от стари греди. Водата се вливаше и изтичаше от дълго дървено корито така, че бе винаги чиста.
Жените търкаха прането си върху каменни плочи и го изплакваха в течащата вода.
„Такава миролюбива гледка е — помисли Рубио. Тя му напомняше фермата, която беше изоставил. — Така изглеждаше Испания по-рано. Без бомби, без убийства. Ще имаме ли някога отново мир?“
— Добър ден.
— Добър ден.
— Дали бихме могли да пийнем? При пътуване се ожаднява много.
— Разбира се. Заповядайте.
Водата бе студена и освежаваща.
— Благодарим. Довиждане.
На Рубио не му се тръгваше.
Двете жени и придружителите им продължиха покрай коркови и маслинени дървета. Летният въздух бе
