изпълнен с мириса на зряло грозде и портокали. Минаваха покрай овощни градини с ябълки, череши, сливи и покрай ферми, огласени от звуците на пилета, прасета, кози.
Рубио и Томас отидоха напред, разговаряйки тихо помежду си.
„Говорят за мене. Мислят, че не зная плановете им.“ Сестра Тереза се приближи до тях, за да чуе какво казват.
— …награда от петстотин хиляди песети за главите ни. Разбира се, полковник Акока би платил повече за Хайме, но той не иска главата му. Иска тестисите му.
Мъжете се разсмяха.
Докато ги слушаше, убеждението на Тереза нарастваше.
„Тези хора са убийци, работещи за Сатаната, пратеници на дявола, които искат да ме обрекат на вечен ад. Но Бог е по-силен от тях. Той няма да им позволи да ме върнат вкъщи.“
Раул Жирадо бе до нея, усмихвайки се по начина, който тя така добре познаваше.
„Гласът!
— Моля?
— Чух ви да пеете вчера, вие сте чудесна. С какво мога да ви бъда полезен?
— Бих искала три метра муселин, моля.
— Разбира се. Насам… Леля ми е собственица на този магазин и се нуждае от помощ, така че реших да поработя за нея известно време.
— Сигурен съм, че би могла да имаш всеки мъж, който пожелаеш, Тереза, но се надявам, че би избрала мен.
Изглеждаше толкова красив.
— Никога не съм познавал такава като теб, скъпа.
Раул я взе в прегръдките си и я целуваше.
— Ще бъдеш красива булка.“
„Но сега съм Христова невяста. Не мога да се върна при Раул.“
Лучия наблюдаваше сестра Тереза внимателно. Тя говореше на себе си, но Лучия не можеше да различи думите.
„Тя е съсипана — помисли Лучия. — Няма да издържи. Ще трябва да взема кръста скоро.“
На свечеряване те видяха град Олмедо в далечината. Рубио спря.
— Там ще има войници. Да се изкачим на хълмовете и да заобиколим града.
Те се отклониха от пътя и изоставиха равнините, отправяйки се към хълмовете над Олмедо. Слънцето се скриваше зад върховете на планините и небето започна да потъмнява.
— Остават ни още няколко мили — каза успокоително.
Бяха достигнали върха на високия хребет, когато Томас Санхуро изведнъж вдигна ръка.
— Спрете — пошепна той.
Рубио се приближи до него и двамата заедно погледнаха отвъд билото към долината от другата страна. Там имаше войници, разположени на лагер.
— По дяволите! — пошепна Рубио. — Трябва да има цял взвод. Ще останем тук горе през цялата нощ. Вероятно те ще се изтеглят сутринта и ние ще можем да продължим. — Той се обърна към Лучия и сестра Тереза, стараейки се да не показва колко е разтревожен. — Ще прекараме нощта тук, сестри. Трябва да пазим тишина. Там долу има войници, а ние не искаме те да ни открият.
Това бе най-добрата новина, която би могла да чуе Лучия.
„Идеално — помисли тя. — Ще изчезна с кръста през нощта. Те няма да посмеят да ме последват заради войниците.“
За сестра Тереза новините имаха друг смисъл. Тя бе чула мъжете да споменават някого, наречен полковник Акока, — който ги търси.
„Те нарекоха врага полковник Акока. Но тези хора са врагът, така че полковник Акока трябва да ми е приятел. Благодаря ти, мили Боже, че ми изпрати полковник Акока.“
Високият мъж, наречен Рубио, й говореше.
— Разбирате ли, сестро? Трябва да бъдем много, много тихи.
— Да, разбирам.
„Разбирам повече, отколкото си мислите.“ Те нямаха представа, че Бог й позволи да прозре в злите им сърца. Томас Санхуро каза състрадателно:
— Разбирам колко ви е трудно на двете, но не се притеснявайте. Ще се погрижим да се доберете безопасно до манастира.
„Има предвид Ез. О, той е лукав. Той говори със сладките слова на дявола. Но Бог е в мен и той ме води.“
Тя знаеше какво трябва да направи. Но трябваше да бъде внимателна. Двамата мъже приготвиха спалните чували за жените, един до друг.
— Сега двете можете да поспите.
Жените се вмъкнаха в непривичните спални чували. Нощта бе невероятно ясна и небето бе отрупано с мигащи звезди. Лучия ги гледаше и си мислеше радостно:
„Само след няколко часа ще бъда по пътя си към свободата. Веднага щом заспят.“
Тя се прозя. Не си бе дала сметка колко е уморена. Дългото трудно пътуване и емоционалното напрежение си бяха взели своето. Клепачите й натежаха.
„Ще си почина за малко“ — помисли тя.
Тя заспа.
Сестра Тереза лежеше близо до Лучия, съвсем будна, борейки се с демоните, които се опитваха да я обсебят и да изпратят душата й в ада.
„Трябва да бъда силна. Бог ме изпитва. Била съм отлъчена, за да мога да намеря отново пътя към него. А тези мъже се опитват да ме спрат. Не бива да им позволявам.“
В четири часа сутринта сестра Тереза тихо седна и се огледа. Томас Санхуро спеше само на два-три метра от нея. Високият тъмен мъж, наречен Рубио, стоеше на пост в края на поляната, гърбом към нея. Тя виждаше силуета му на фона на дърветата.
Съвсем тихо сестра Тереза се надигна. Тя се поколеба, мислейки за кръста.
„Трябва ли да го нося със себе си? Но аз ще се върна тук съвсем скоро. Трябва да намеря сигурно място за него, докато се върна. — Тя погледна към спящата сестра Лучия. — Да. Ще бъде по-сигурно при моята сестра.“ — реши Тереза.
Тя се промъкна тихо до спалния чувал на Лучия и внимателно пъхна пакета в него. Лучия не помръдна. Сестра Тереза се обърна и влезе в гората, далеч от погледа на Рубио Арсано, и внимателно започна да се спуска надолу по склона към лагера на войниците.
Склонът беше стръмен и хлъзгав от росата, но Бог й бе дал крила и тя бързаше надолу, без да се препъне или да падне, към своето спасение.
Изведнъж в тъмнината пред нея изникна мъжка фигура.
— Кой е там? — обади се глас.
— Сестра Тереза.
Тя се приближи до часовоя, облечен във военна униформа, който бе насочил пушка към нея.
— Откъде идвате? — попита той.
Тя го погледна с пламтящи очи.
— Бог ме изпраща.
Часовоят я изгледа.
— Наистина ли? Сега?
— Да. Той ме изпрати да се срещна с полковник Акока.
Войникът поклати глава.
— По-добре му предайте, че не сте по вкуса на полковник Акока. Сбогом, сеньора.
— Вие не разбирате. Аз съм сестра Тереза от Цистерцианския манастир. Бях пленена от Хайме Миро и хората му.
