ви си промени завещанието. Няма да ви досаждам с формалностите в текста. Само ще ви прочета същината. — Той прелисти страниците и намери мястото, което търсеше.
„Аз допълвам това завещание така, че дъщеря ми Патриша ще получи сумата от пет милиона долара плюс годишна издръжка от един милион долара до края на живота си. Цялото имущество в Скот Индъстриз, което е на мое име, завещавам на своя брат Майлоу като награда за неговата вярна и ценна служба на компанията, дадена в течение на много години.“
Майлоу почувства, че стаята започва да се люлее. Мистър Грей погледна към него.
— Добре ли ви е?
Майлоу започна да се задушава.
„Боже Господи, какво направихме? Отнехме й правото на рождение, без това да е необходимо въобще. Сега можем да й го върнем.“
Той се обърна, за да каже нещо на Елън, но погледът й го спря.
— Сигурно е възможно да направи нещо, Елиън. Не можем да оставим така Патриша там. Не сега.
Те се намираха в апартамента си на Пето авеню, обличайки се за благотворителна вечеря.
— Точно това ще направим — каза му Елън. — Освен ако не искаш да я доведеш тук и се опиташ да обясниш защо казахме, че е изгоряла в самолетната катастрофа.
Той нямаше какво да отговори. След като помисли за момент, каза:
— Добре тогава. Ще й пращаме пари всеки месец, така че тя…
— Не бъди глупак, Майлоу. — Гласът й бе рязък. — Да й пращаме пари? И полицията да започне да проверява защо някой й праща пари и да с добере до нас? Ако съвестта ти те мъчи, компанията ни ще дава пари за благотворителност. Забрави за детето, Майлоу. Тя е мъртва. Запомни.
Думите звучаха в ушите на Елън Скот, докато гледаше към публиката, събрана в залата на Уолдорф- Астория. Тя свърши речта си. Започнаха да й ръкопляскат, ставайки на крака.
„Акламирате една мъртва жена“ — помисли тя.
Тази нощ духовете се върнаха. Тя си мислеше, че ги е пропъдила отдавна. В началото, след паметните служби за зет й, жена му и Патриша, нощните посетители идваха често. Бледи мъгляви образи витаеха над леглото й, а в ушите й шепнеха гласове. Събуждаше се с туптящо сърце, но не можеше да види нищо. Не бе казала нищо на Майлоу за това. Той бе слаб и това би могло да го ужаси дотолкова, че да направи нещо, което да навреди непоправимо на компанията. Ако истината излезеше наяве, скандалът щеше да унищожи Скот Индъстриз. Елън твърдо бе решила това никога да не се случи. Затова тя понасяше мълчаливо духовете, докато накрая те си отидоха и я оставиха на мира.
Сега, след вечерта на банкета, те се завърнаха. Тя се събуди и седна в леглото си, оглеждайки се. Стаята бе празна и спокойна, но тя знаеше, че бяха идвали. Какво се опитваха да й кажат? Не знаеха ли, че тя скоро ще отиде при тях?
Елън стана и влезе в просторния хол, изпълнен с антики, в красивата къща, която бе купила, след като Майлоу бе починал. Тя огледа чудесната стая и си помисли: „Бедният Майлоу“. Не бе имал време да се наслаждава на никоя от придобивките от смъртта на брат си. Бе починал от сърдечен удар една година след самолетната катастрофа и Елън Скот бе поела компанията, ръководейки я с умение, което бързо доведе Скот Индъстриз до още по-голяма международна известност.
„Компанията принадлежи на фамилията Скот — помисли тя. — Не смятам да я предавам на безлични непознати хора.“
Това насочи мислите й към Байрън и дъщерята на Сюзън. Законната наследница на трона, който бе откраднат от нея. Страх ли имаше в мислите й? Желание за изкупление ли бе преди нейната смърт?
Елън Скот прекара, седейки в хола си, цялата нощ, гледайки, без да вижда, като мислеше и планираше. Преди колко време се бе случило? Двадесет и осем години. Патриция сега трябва да е зряла жена, при положение, че е още жива. Какъв бе животът й? Дали се бе оженила за фермер, или за търговец в селото? Имаше ли деца? Дали още живее в Авила, или е отишла другаде?
„Трябва да я намеря — помисли Елън. — При това бързо. Ако Патриша е все още жива, трябва да я видя и да й говоря. Трябва най-после да оправя сметката. Парите могат да превърнат лъжите в истина. Ще намеря начин да оправя положението, без тя да разбере какво се е случило в действителност.“
На следната сутрин Елън изпрати да повикат Алън Тъкър, шефа на отдела по сигурността в Скот Индъстриз. Той бе бивш детектив, над четиридесет, слаб, оплешивяващ, с нездрав вид. Беше блестящ и работеше сериозно.
— Искам да изпълните една мисия за мен.
— Да, мисис Скот.
Тя го погледна за момент, питайки се доколко би могла да сподели с него.
„Не мога да му кажа нищо — реши тя. — Докато съм жива, няма да подлагам на риск себе си или компанията. Нека първо да намери Патриша и тогава ще реша как да постъпя с нея.“
Тя се обърна към него:
— Преди двадесет и осем години едно сираче бе оставено пред вратата на селска къща в покрайнините на Авила в Испания. Искам да откриете къде е тя сега и да я доведете при мен тук колкото е възможно по- бързо.
Лицето на Алън Тъкър остана безизразно. Мисис Скот не обичаше служителите й да проявяват емоции.
— Да, госпожо. Тръгвам утре.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Полковник Акока бе в повишено настроение. Всички елементи най-после идваха на мястото си. В канцеларията влезе един ординарец.
— Дошъл е полковник Состело.
— Нека влезе.
„Той няма да ми трябва повече — помисли Акока. — Може да се върне при своите оловни войници.“
Полковник Фал Состело влезе.
— Полковник.
— Полковник.
„Не е нормално — помисли Состело. — Имаме един и същи чин, но гигантът с белега има властта да ме унищожи. Понеже е свързан с ОПУС МУНДО.“
Беше под достойнството на Состело да се отзовава на повикванията на Акока, сякаш бе някакъв дребен подчинен. Но той напълно успя да скрие чувствата си.
— Искали сте да ме видите?
— Да. — Акока му посочи стол. — Седнете. Имам новини за вас. Монахините са при Хайме Миро.
— Какво?
— Да. Те пътуват с Миро и хората му. Той ги е разделил на три групи.
— Как… как разбрахте това?
Рамон Акока се облегна назад в стола си.
— Играете ли шах?
— Не.
— Жалко. Много поучителна игра е. За да бъдете добър играч, необходимо е да влезете в ролята на противника си. Хайме Миро и аз играем шах един с друг.
Фал Состело го погледна въпросително.
— Не разбирам как…
