— Вие и сестрата вече платихте храната си.
„Вие и сестрата“. — Значи той знаеше. И все пак Рикардо не се почувства в опасност. Циганите бяха така потискани от правителството, както и баските и каталонците.
— Вървете с Бога.
Рикардо гледаше как керванът се отдалечава и се обърна към Грасиела. Тя го гледаше, безмълвна и безизразна.
— Няма още дълго да понасяте компанията ми — увери я Рикардо. — Скоро ще бъдем в Логроньо. Там ще срещнете приятелките си и ще се отправите към манастира в Мендавиа.
Никаква реакция. Все едно, че говори на каменна стена.
Бяха ги свалили в една спокойна долина, богата на овощни градини с ябълки, сливи и смокини. На няколко метра от тях бе река Дуратон, пълна с тлъста пъстърва. В миналото Рикардо често бе ловил риба тук. Би било идеално място за почивка, но ги чакаше дълъг път.
Той се обърна да разгледа планината Гуадарама, веригата, която се простираше пред тях. Рикардо познаваше добре местността. Имаше няколко пътя, които се виеха през планината. Диви планински кози и вълци скитаха по пътеките. Ако пътуваше сам, Рикардо би избрал най-късия път, но със сестра Грасиела до себе си реши да избере най-безопасния.
— Е, да бяхме тръгнали — каза той. — Предстои ни продължително изкачване.
Нямаше никакво намерение да изпусне срещата с другите в Логроньо. Нека безмълвната сестра да стане грижа за някого друг.
Сестра Грасиела стоеше, чакайки Рикардо да поведе. Той се обърна и почна да се изкачва. Когато тръгнаха по стръмната планинска пътека, Грасиела се подхлъзна на някакви камъчета и Рикардо инстинктивно посегна да й помогне. Тя се дръпна рязко от ръката му и се изправи.
„Чудесно — помисли той сърдито. — Счупи си врата.“
Те продължиха да се изкачват, отправяйки се към величествения връх над тях. Пътят започна да става по-стръмен и по-тесен и мразовитият въздух започна да се разрежда. Пътуваха на изток, минавайки през борови гори. Пред тях се простираше село, което беше рай за скиори и алпинисти. Рикардо знаеше, че там има гореща храна, топлина и почивка. Представляваше изкушение.
„Твърде опасно“ — реши той. Би било идеално място за Акока да постави капан.
Обърна се към сестра Грасиела:
— Ще заобиколим селото. Можете ли да повървите още малко, преди да спрем за почивка?
Тя го погледна и в отговор се обърна и продължи да върви.
Ненужната грубост го обиждаше и той си помисли: „Благодаря на небесата, че в Логроньо ще се отърва от нея. Защо, за Бога, изпитвам смесени чувства по отношение на това?“
Заобиколиха селото, вървейки по края на една гора, и скоро бяха отново на пътя, изкачвайки се нагоре. Дишането ставаше по-трудно, а пътеката — по-стръмна. На един завой попаднаха на празно орлово гнездо. Заобиколиха друго планинско село — спокойно и мирно в лъчите на следобедното слънце. Починаха близо до него, спирайки до планински поток, където пиха от ледената вода.
По здрач стигнаха до скалист район, известен с пещерите си. След това пътят тръгваше надолу.
„Отсега нататък — помисли Рикардо, — ще бъде по-лесно. Най-трудното мина.“
Над главата си чу слаб бръмчащ звук. Погледна нагоре, търсейки източника му. Изведнъж над билото на планината се появи военен самолет, летейки към тях.
— Долу! — извика Рикардо. — Долу!
Грасиела продължи да върви. Самолетът направи кръг и започна да се спуска надолу.
— Лягай долу! — извика отново Рикардо.
Той скочи върху нея и я събори на земята, затискайки я с тялото си. Това, което се случи, го изненада напълно. Без всякакво предупреждение Грасиела започна да крещи хистерично, борейки се с него. Риташе го в слабините, дращеше лицето му, опитвайки се да засегне очите му. Но най-вероятното нещо бе това, което приказваше. Крещеше поредица от неприлични думи, които шокираха Рикардо, обсипваше го словесна буря от мръсотии. Не можеше да повярва, че тези думи излизат от тази красива, невинна уста.
Опита се да сграбчи ръцете й, за да се запази от ноктите й. Тя беше като дива котка под него.
— Спри! — извика той. — Няма да ти направя нищо. Това е военен разузнавателен самолет. Може да са ни видели. Трябва да се махаме оттук.
Той я държа под себе си, докато отчаяната й борба спря. От нея идваха странни задавени звуци и той разбра, че тя плаче. Рикардо, при целия му опит с жените, бе напълно объркан. Беше възседнал една хистерична монахиня, която имаше речника на шофьор на камион, и нямаше представа какво трябва да направи.
Направи гласа си да прозвучи колкото е възможно по-спокойно и разумно.
— Сестро, трябва бързо да намерим място да се скрием. Самолетът може да е съобщил за нас и след няколко часа тук ще гъмжи от войници. Ако искате да стигнете някога до манастира, станете и елате с мен.
Той почака за момент, след това внимателно стана от нея и седна, докато хълцанията й намаляха. Най- после Грасиела седна. Лицето й бе зацапано с кал, очите й бяха зачервени от плач, косата й бе в безпорядък и все пак красотата й зашеметяваше Рикардо. Той каза спокойно:
— Съжалявам, че ви уплаших. Изглежда, че не зная как да се държа в близост до вас. Обещавам, че ще се опитам да бъда по-внимателен в бъдеще.
Тя го погледна със своите блестящи тъмни очи, изпълнени със сълзи, и Рикардо нямаше представа какво мисли. Въздъхна и стана. Тя го последва.
— Тук наблизо има десетки пещери — каза й Рикардо. — Ще се скрием в една от тях за през нощта. На разсъмване ще можем да тръгнем отново.
Лицето му бе наранено и следите от ноктите й кървяха, но въпреки това, което се беше случило, той я чувстваше беззащитна и уязвима. Изпитваше желание да й каже нещо успокояващо. Но сега мъчеше. Не му идваше наум нищо.
Пещерите бяха издълбани през хилядолетията от ветрове, наводнения и земетресения в безкрайно разнообразие. Някои от тях представляваха ниши в планинските скали, други бяха безкрайни тунели, неизследвани никога от човека.
На една миля от мястото, където бяха видели самолета, Рикардо намери пещера, която го задоволи. Ниският вход беше почти покрит от храсти.
— Почакайте тук — каза той.
Той премина, пълзейки, през входа и влезе в пещерата. Вътре беше тъмно, като само през входа проникваше бледа светлина. Нямаше начин да се разбере колко е дълга пещерата, но това нямаше значение, защото нямаше за какво да се изследва.
Той излезе отвън при Грасиела.
— Изглежда безопасна — каза Рикардо. — Моля, почакайте вътре. Ще събера клони, за да покрия входа на пещерата. Ще се върна след няколко минути.
Видя как Грасиела влиза безмълвно в пещерата и си помисли дали ще я завари там, когато се върне. Даде си сметка, че ужасно желаеше да я завари.
Вътре в пещерата Грасиела видя как той тръгва, после се отпусна на студената земя, обзета от отчаяние.
„Не мога да издържам повече — помисли тя. — Къде си, Исусе? Моля те, освободи ме от този ад.“
И наистина беше ад. От самото начало Грасиела се бореше срещу притегателната сила, която я теглеше към Рикардо. Помисли си за мавъра.
„Аз се страхувам от себе си. От злото в мен. Желая този мъж, а не трябва.“
И така тя бе изградила бариера от мълчание между двамата — тишината, в която бе живяла в манастира. Но сега, без дисциплината на манастира, без молитвите, без опората на строгия режим Грасиела не беше в състояние да прогони своята вътрешна тъмнина. Беше прекарала години, борейки се със сатанинските пориви на своето тяло, опитвайки се да забрави звуците, стенанията и въздишките, които
