стигаха до нея от леглото на майка й.
Мавърът гледаше голото й тяло.
„Ти си още дете. Обличай си дрехите и се махай оттук…“
„Аз съм жена!“
Бе прекарала толкова много години, опитвайки се да забрави усещането от мавъра в нея, да изтрие от паметта си ритъма на телата им, които се движеха заедно, изпълвайки я с чувството, че най-после е жива.
Вика на майка й: „Кучко такава!“
И думите на лекаря: „Главният хирург реши сам да ви зашие. Каза, че сте твърде красива, за да имате белези.“
Всичките години на молитва бяха, за да я освободят от угризения. И не бяха успели.
От първия път, когато Грасиела бе видяла Рикардо Меладо, миналото се бе върнало. Той бе красив, нежен и мил. Когато бе малко момиче, Грасиела бе мечтала за някого като Рикардо. Когато се приближеше до нея, когато я докосваше, тялото й веднага пламваше и тя се изпълваше с дълбок срам.
„Аз съм Божия невяста, а мислите ми са предателство към Бога. Аз ти принадлежа, Исусе. Моля те, помогни ми сега. Освободи ума ми от нечисти мисли.“
Грасиела се бе опитвала отчаяно да поддържа стената на мълчание помежду им, стена, която никой освен Бог не би трябвало да премине, стена срещу дявола. Но искаше ли тя да се пази от дявола? Когато Рикардо бе скочил върху нея и я бе съборил на земята, това бе мавърът, който правеше любов с нея, монахът, който се опитваше да я изнасили, и в нейното объркано съзнание, това бяха те, срещу които се бореше.
„Не — призна тя пред себе си, — това не е вярно. Това, срещу което се бореше, бе собственото й желание. Тя се разкъсваше между своя дух и жаждата на плътта си. — Не бива да се предавам. Трябва да се върна в манастира. Той ще се върне всеки момент. Какво да правя?“
Грасиела чу тих звук от дъното на пещерата и бързо се обърна, В тъмнината четири зелени очи я гледаха и се приближаваха към нея. Сърцето й започна да бие бързо.
Две малки вълчета изприпкаха към нея с меките си лапички. Изведнъж чу шум от входа на пещерата.
„Рикардо се връща“ — помисли тя.
В следващия момент огромен сив вълк се хвърли към гърлото й.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И СЕДМА
Лучия Кармине се спря пред кръчмата в Аранда де Дуеро и пое дълбоко дъх. През прозореца виждаше Рубио Арсано, който я чакаше.
„Не бива да допускам да заподозре нещо — помисли тя. — В осем часа ще имам нов паспорт и ще съм на път за Швейцария.“
Лучия се усмихна насила, влизайки в кръчмата. Когато я видя, на лицето на Рубио се изписа облекчение. Докато ставаше, погледът му накара Лучия да изпита болка.
— Притесних се много, скъпа. Когато се забави толкова дълго, си помислих, че нещо ужасно ти се е случило.
Лучия сложи ръката си върху неговата.
— Нищо не се е случило.
„Освен че купих пътя си към свободата. Утре ще бъда извън страната“ — помисли тя.
Рубио седеше, гледайки я в очите, като държеше ръката й. От него се излъчваше толкова силно чувство на любов, че Лучия се почувства неловко.
„Не знае ли, че няма да стане? Не. Защото нямам смелост да му кажа. Той не е влюбен в мен. Той е влюбен в жената, която мисли, че съм. Ще му бъде много по-добре без мен.“
Тя отклони погледа си и за първи път огледа стаята. Беше пълна с местни хора. Повечето от тях разглеждаха двамата непознати.
Един от младите мъже запя и други се присъединиха към него. Към масата им се приближи мъж от групата.
— Вие не пеете, сеньор. Присъединете се към нас.
— Не — поклати глава Рубио.
— Какъв е проблемът, приятелю?
— Това е ваша песен. — Рубио видя учуденото изражение на Лучия и й обясни. — Това е една от старите песни, възхваляващи Франко.
Други мъже почнаха да се събират около масата. Беше очевидно, че са пили.
— Вие бяхте против Франко, сеньор?
Лучия видя как Рубио сви юмруци.
„О, Боже, не сега. Не бива да прави нищо, което да привлече внимание.“
— Рубио… — каза му тя предупредително. И, слава Богу, той разбра.
Погледна към младите хора и каза усмихнато:
— Нямам нищо против Франко. Просто не зная думите.
— А, тогава ще я изтананикаме заедно със затворена уста.
Те стояха, очаквайки Рубио да откаже. Той погледна към Лучия.
— Добре.
Мъжете запяха отново и Рубио започна да приглася силно. Лучия чувстваше напрежението в него, докато се стараеше да се овладее.
„Върши това заради мен.“
Когато песента свърши, един от мъжете го тупна по гърба.
— Не беше зле, приятелю, съвсем не беше зле.
Рубио седеше, очаквайки безмълвно да се оттеглят. Някой видя пакета в скута на Лучия.
— Какво криеш там, скъпа?
Друг каза:
— Обзалагам се, че има нещо по-добро под полата си.
Мъжете се разсмяха.
— Защо не си свалиш гащичките и не ни покажеш какво криеш там?
Рубио скочи и сграбчи един от мъжете за гърлото. Удари го с юмрук толкова силно, че мъжът полетя през стаята, счупвайки една маса.
— Не! — изкрещя Лучия. — Недей!
Но беше твърде късно. Настана бъркотия и след секунда всички вече се бяха включили. Бутилка от вино полетя към стъклото зад бара и го разби. Ругаещи мъже, падайки чупеха маси и столове. Рубио свали двама мъже. Трети се впусна към него и го удари в стомаха. Той изстена от болка.
— Рубио! Да се махаме оттук! — изкрещя Лучия.
Той кимна. Държеше се за стомаха. Пробиха си път през мелето и се озоваха на улицата.
— Трябва да се махаме — каза Лучия.
„Ще получите паспорта си довечера. Върнете се след осем часа.“
Тя трябваше да намери място, където да се скрие дотогава.
„Да го вземат дяволите! Не можа ли да се овладее?“
Свиха по Кале Санта Мария и шумът от битката зад тях постепенно утихна. След две пресечки стигнаха до голяма църква — храма Санта Мария. Лучия изтича нагоре по стъпалата, отвори вратата и надникна вътре. Църквата бе празна.
— Тук вътре ще сме в безопасност — каза тя. Влязоха всред здрача на църквата, като Рубио продължаваше да държи стомаха си.
— Може малко да починем.
— Да.
Рубио махна ръката си от стомаха, при което шурна кръв.
Лучия изпита ужас.
