Има едно стихотворение от Фредерико Гарсия Лорка:
Изведнъж тя си помисли за войниците, които ги преследваха, и се запита дали тя и любимият й Рикардо ще живеят достатъчно дълго, за да имат бъдеще заедно.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА
Липсваше една връзка, ключ към миналото, и Алън Тъкър бе твърдо решил да я открие. Във вестника не се споменаваше нищо за изоставено бебе, но щеше да е достатъчно лесно да се открие датата, на която е било занесено в сиропиталището. Ако датата съвпадаше с времето на самолетната катастрофа, Елън Скот ще трябва да измисли интересно обяснение.
„Не би могла да бъде толкова глупава — помисли той. — Да поеме риска да твърди, че наследницата на Скот е мъртва, а да я остави пред входа на една селска къща. Рисковано. Много рисковано. От друга страна, каква награда: Скот Индърстриз. Да, би могла да свърши тази работа. Ако това е скелет в гардероба й, то той е жив и ще струва много.“
Тъкър знаеше, че трябва да бъде много внимателен. Не си правеше илюзии с кого си има работа. Изправяше се срещу груба сила. Знаеше, че трябва да има в ръцете си всички доказателства, преди да предприеме своя ход.
Първата му спирка бе още едно посещение на отец Берендо.
— Отче, бих искал да говоря с фермера и жена му, при които Патриша… Меган е била подхвърлена.
Старият свещеник се усмихна.
— Надявам се, че разговорът ви с тях няма да се състои скоро.
Тъкър го изгледа учуден.
— Искате да кажете…?
— Умряха преди много години.
„По дяволите“ — помисли той. Но сигурно има други пътища за проучване.
— Казахте, че бебето е било занесено в болница с пневмония?
— Да.
„Там би трябвало да има данни.“
— Коя беше болницата?
— Тя изгоря през 1961 година. Сега има нова болница. — Отец Берендо видя слисване по лицето на посетителя си. — Трябва да помните, сеньор, че информацията, която търсите, е отпреди двадесет и осем години. Много неща са се променили.
„Нищо няма да ме спре — помисли Тъкър. — Не, след като съм стигнал толкова близо. Трябва да има данни за нея някъде.“
Имаше още едно място за изследване — сиропиталището.
Сега той докладваше на Елън Скот всеки ден.
— Дръжте ме в течение за всичко. Искам да ми съобщите в момента, в който момичето бъде открито.
Алън Тъкър се зачуди от нетърпението в гласа й.
„Изглежда, че тя страхотно бърза за нещо, което се е случило преди толкова много години. Защо? Е, това може да почака. Първо трябва да събера доказателствата, които търся.“
Тази сутрин Алън Тъкър посети сиропиталището. Огледа мрачната обща спалня, в която си играеха шумна група деца, и си помисли:
„Ето къде е израснала наследницата на династията Скот, докато тази кучка в Ню Йорк е държала всичките пари и властта. Е, тя ще раздели нещо от това с моя милост. Да, сър, ще бъдем чудесен екип, Елън Скот и аз.“
Млада жена се приближи към него и попита:
— С какво мога да ви помогна, сеньор?
Той се усмихна и си помисли:
„Да. Можеш да ми помогнеш за около милиард долара.“
— Бих искал да говоря с началника тук.
— Това е сеньора Анхелес.
— Тук ли е тя?
— Да, сеньор. Ще ви заведа при нея.
Той последва жената през главния вход до една малка канцелария в задната част на зданието.
— Заповядайте, моля.
Алън Тъкър влезе в канцеларията. Жената, седнала зад бюрото, беше на осемдесет. Някога тя бе много едра, но фигурата й се бе смалила, така че сега изглеждаше като че ли тялото й някога е принадлежало на друг. Косата й бе сива и рядка, но очите й бяха будни и ясни.
— Добро утро, сеньор. С какво мога да ви помогна? Дошли сте да осиновите едно от нашите чудесни деца? Може да избирате измежду толкова много мили деца.
— Не, сеньора. Дошъл съм да разпитам за едно дете, което е било оставено преди много години.
Мерседес Анхелес се намръщи.
— Не разбирам.
— Едно момиченце е било донесено тук като бебе — той се престори, че чете от листче хартия — през октомври 1948 година.
— Това е толкова отдавна. Не би трябвало да е тук сега. Знаете ли, имаме правило, сеньор, че на петнадесетгодишна възраст…
— Не, сеньора. Зная, че не е тук. Това, което искам да зная, е точната дата, на която е била доведена тук.
— Страхувам се, че не мога да ви помогна, сеньор.
Той изстина.
