Това бе най-чудното приключение, което бе преживявала някога. В сиропиталището често бе планирала смели бягства, но това бяха детски игри. Сега нещата бяха истински. Тя бе в ръцете на терористи, преследвани от полицията и армията. Но вместо да бъде ужасена, сестра Меган се чувстваше странно възбудена.
След като бяха пътували цяла нощ, призори те спряха. Меган и Ампаро Хирон стояха настрана, докато Хайме Миро и Феликс Карпио разглеждаха картата.
— Има четири мили до Медина дел Камапо — каза Хайме. — Нека го заобиколим. Там има разположен постоянен армейски гарнизон. Ще продължаваме да вървим на североизток до Валядолид. Ще стигнем там през ранния следобед.
„Лесно“ — помисли радостно сестра Меган.
Бяха прекарали дълга и изтощителна нощ без почивка, но Меган се чувстваше чудесно. Хайме нарочно насилваше групата, но Меган разбираше какво прави той. Той я изпитваше, очаквайки тя да се огъне.
„Добре, ще бъде изненадан“ — мислеше си тя.
Всъщност Хайме Миро беше заинтригуван от сестра Меган. Поведението й съвсем не беше това, което се очакваше от една монахиня. Тя бе далеч от манастира, пътувайки през непознати места, преследвана, а изглеждаше, че й е приятно.
„Що за монахиня е тя?“ — питаше се Хайме Миро.
Ампаро Хирон беше по-малко впечатлена.
„Бих се радвала да се отърва от нея“ — мислеше си тя.
Стоеше близо до Хайме, оставяйки монахинята да върви с Феликс Карпио.
Природата беше дива и живописна, галена от нежното благоухание на летния вятър. Отминаваха стари села, някои от които безлюдни и самотни. Високо на един хълм видяха стар изоставен замък.
За Меган Ампаро приличаше на диво животно — придвижвайки се без усилие по хълмове и долини, без да се уморява.
Когато няколко часа по-късно Валядолид най-после изникна в далечината, Хайме ги спря. Той се обърна към Феликс:
— Уредено ли е всичко?
— Да.
Меган се запита какво точно е било уредено и откри много бързо.
— Томас има указания да се срещне с нас на арената за борба с бикове.
— По кое време затварят банката?
— В пет часа. Има много време.
Хайме кимна.
— Днес ще получим тлъсто заплащане.
„Мили Боже, те ще ограбват банка“ — помисли Мегип.
— А кола? — попита Ампаро.
— Няма проблем — увери я Хайме.
„Ще я откраднат — помисли Меган. Приключението малко надхвърляше това, което й се искаше. — Бог няма да хареса това.“
Когато групата стигна предградията на Валядолид, Хайме предупреди:
— Движете се всред тълпата. Днес има борби с бикове и ще има хиляди хора. Няма да се делим.
Хайме Миро беше прав по отношение на тълпите. Меган никога не беше виждала толкова много хора. Улиците гъмжаха от пешеходци, автомобили и мотоциклети, защото борбите бяха привлекли не само туристи, но и жители от съседните градове. Дори и децата по улиците играеха на борба с бикове.
Меган беше очарована от тълпите, шума и блъсканицата около себе си. Гледаше лицата на минувачите и мислеше за живота им.
„Скоро ще се върна в манастира, където няма да ми бъде разрешено да гледам повече ничие лице. Най-добре да се възползвам от това, докато мога.“
Тротоарите бяха изпълнени с продавачки, които излагаха дребни украшения, религиозни медали и кръстове. Навсякъде се разнасяше пикантната миризма на тестени изделия, пържещи се във врящо олио.
Меган изведнъж усети колко е гладна.
Феликс Карпио каза:
— Хайме, всички сме гладни. Нека опитаме някои от тези неща.
Феликс купи четири и подаде едно на Меган.
— Опитайте това, сестро. Ще ви хареса.
Беше чудесно. През толкова много години от живота си тя трябваше да приема храната не за удоволствие, а за да поддържа тялото си за славата на Бога.
„Това е за мене“ — помисли Меган непочтително.
— Арената е натам — каза Хайме.
Те последваха тълпите покрай парка в центъра на града към Пласа Пойненте и после до Пласа де Торос. Самата арена беше в огромно кирпичено триетажно здание. На входа имаше четири гишета за билети. От лявата страна имаше надписи „На слънце“, а от дясната — „На сянка“. Стотици хора чакаха на опашка за билети.
— Почакайте тук — заповяда Хайме.
Той се отправи към група спекуланти, които продаваха билети.
Меган се обърна към Феликс:
— Борби с бикове ли ще гледаме?
— Да, но не се притеснявайте, сестро — увери я Феликс. — Ще видите, че е интересно.
„Да се притеснявам?“ — помисли Меган.
Тя се радваше. В сиропиталището една от нейните фантазии бе, че баща й е бил голям тореадор и Меган бе прочела всички книги за борби с бикове, до които бе могла да се добере.
Феликс й каза:
— Истинските борби с бикове се провеждат в Мадрид и Барселона. В борбите тук ще участват новилерос, вместо професионалисти. Те са аматьори. Не са получили „алтернатива“.
Меган знаеше, че „алтернатива“ е наградата, която се дава само на първокласни матадори.
— Тези, които ще видим днес, ще бъдат в наети костюми, вместо в инкрустираните със злато костюми на майсторите. Ще се борят срещу бикове с опасни, изпилени рога, с които професионалистите отказват да се борят.
— Защо го правят?
Феликс сви рамене.
— Гладът е по-болезнен от рогата.
Хайме се върна с четири билета.
— Всичко е наред. Да влизаме.
Меган усети нарастващо вълнение.
Приближавайки се до входа на огромната арена, минаха покрай залепен на стената афиш. Меган спря и се втренчи в него.
— Погледнете!
Имаше снимка на Хайме Миро и под нея:
ИЗДИРВАН ЗА УБИЙСТВО
ХАЙМЕ МИРО
НАГРАДА ЕДИН МИЛИОН ПЕСЕТИ ЗА ЗАЛАВЯНЕТО МУ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ
Изведнъж Меган се върна към отрезвяващата мисъл за това с какъв човек пътува — терорист, който държеше живота й в ръцете си.
Хайме започва да разглежда снимката. Безразсъдно си свали шапката и тъмните очила и застана пред собствения си портрет.
— Доста си прилича с мен.
