Той свали афиша от стената, сгъна го и го сложи в джоба си.
— Какъв смисъл има това? — каза Ампаро. — Сигурно са поставили стотици афиши.
Хайме се ухили.
— Специално този ще ни донесе богатство, скъпа. Той отново си сложи шапката и очилата. „Каква странна забележка“ — помисли си Меган.
Не можеше да не се възхищава от хладнокръвието му. Той излъчваше увереност, която й действаше успокоително.
„Войниците никога няма да го хванат“ — помисли тя.
— Да влизаме.
Зданието имаше дванадесет широки входа. Червените железни врати, всяка номерирана, бяха широко отворени. Вътре имаше сергии с кока-кола и бира, а до тях — малки тоалетни кабинки. Местата за публиката бяха разделени на секции, като всяка секция и всяко място имаха номера. Редовете от каменни пейки оформяха затворен кръг, в центъра на който бе разположена голяма арена, покрита с пясък. Навсякъде имаше реклами: BONCO CENTRAL… BOUTIQUE CALZADOS… SCHWEPPES… RADIO POPULAR…
Хайме бе купил билети за сенчестата страна и когато седнаха на каменните пейки, Меган започна да се оглежда учудена. Съвсем не бе това, което си беше представяла. Като малка бе виждала романтични цветни снимки на арената в Мадрид, огромна и натруфена.
Тази приличаше на фалшив пръстен. Арената се изпълваше бързо със зрители.
Прозвуча тръба. Борбите започнаха.
Меган се надвеси напред с широко отворени очи. На арената изскочи огромен бик и един матадор излезе иззад малка дървена преграда и започна да дразни животното.
— Следващите са пикадорите — каза възбудено Меган.
Хайме Миро я погледна с учудване. Беше се опасявал, че борбата ще й подейства зле и това ще привлече вниманието към тях. Вместо това изглеждаше, че тя се забавлява чудесно.
„Странно“ — помисли той.
Към бика се приближаваше пикадор, който яздеше кон, покрит с тежко одеяло. Бикът наведе глава и се впусна към коня. Когато зарови рогата си в одеялото, пикадорът заби в рамото му двуметрово копие.
Меган наблюдаваше очарована.
— Той прави това, за да отслаби вратните мускули на бика — обясни тя, спомняйки си любимите книги, които бе чела някога.
Феликс Карпио примигна с изненада.
— Така е, сестро.
Меган наблюдаваше как в рамената на бика се забиваха малките копия, украсени с пъстроцветни ленти.
Сега бе ред на матадора. Той излезе на арената, държейки сабя, увита в червен плащ. Бикът се обърна и тръгна в атака.
Меган все повече се вълнуваше.
— Сега той ще направи своите ходове — каза тя. — Първо pase veronica, след това media veronica и накрая rebolera.
— Сестро… къде научихте всичко това?
Без да се замисля, Меган отговори:
— Баща ми беше бикоборец. Вижте!
Действието ставаше толкова бързо, че Меган едва успяваше да го следи. Подлуденият бик продължаваше да напада матадора и всеки път, когато го приближаваше, матадорът размахваше своя червен плащ встрани и бикът връхлиташе върху него. Меган попита:
— Какво става, ако бикоборецът бъде ранен?
Хайме сви рамене.
— На място като това градският бръснар го закарва в обора и го зашива.
Бикът нападна отново и пак матадорът отскочи от пътя му. Тълпата го освирка. Феликс Карпио каза с извинителен тон:
— Съжалявам, че борбата не е по-добра, сестро. Би трябвало да видите големите бикоборци. Виждал съм Маполете, Ел Кордобес и Ордонес. Те направиха борбите с бикове незабравимо зрелище.
— Чела съм за тях — каза Меган.
Феликс попита:
— Чували ли сте някога чудесната история за Манолете?
— Коя история?
— Някога, както разказва историята, Манолете е бил обикновен бикоборец — нито по-добър, нито по- лош от стотици други. Бил сгоден за красиво младо момиче, но един ден, когато Манолете бил на арената, бикът го промушил в слабините. Докторът го закърпил и му казал, че вече няма да може да има деца. Манолете обичал толкова много годеницата си, че не й казал това, защото се страхувал, че тя няма да се омъжи за него. Те се оженили и след няколко месеца тя гордо съобщила на Манолете, че ще има дете. Е, разбира се, той знаел, че бебето не е негово и я напуснал. Съкрушеното момиче се самоубило. Манолете сякаш полудял. Повече не изпитвал желание да живее и затова излизал на арената и вършел неща, които никой друг матадор не е правил. Продължавал да рискува живота си, надявайки се да бъде убит и станал най-големият матадор в света. След две години се влюбил отново и се оженил за едно младо момиче. Няколко месеца след сватбата тя отишла при него и гордо му съобщила, че ще има дете от него. И едва тогава Монолете открил, че докторът е сгрешил.
Меган каза:
— Колко ужасно.
Хайме се разсмя силно.
— Това е интересна история. Чудя се дали има нещо вярно в нея.
— Иска ми се да е така — каза Феликс.
Ампаро слушаше с безизразно лице. Забелязала бе с неприязън нарастващия интерес на Хайме към монахинята.
„Добре е сестрата да внимава“ — мислеше си тя.
Продавачи на храна в престилки се движеха нагоре-надолу по пътеките между редовете и рекламираха стоките си. Един от тях се приближи до реда, където бяха седнали Хайме и другите.
— Банички — извика той. — Топли банички.
Хайме вдигна ръка.
— Тук.
Продавачът сръчно подхвърли увито пакетче през тълпата към ръцете на Хайме. Хайме подаде десет песети на човека до него, за да бъдат предадени на продавача. Меган видя как Хайме остави увитата баничка на скута си и внимателно я разви. Вътре имаше къс хартия. Той го прочете, после още веднъж и Меган видя как стисна челюсти.
Хайме пусна хартията в джоба си.
— Тръгваме си — каза сухо той. — Един по един. — Обърна се към Ампаро. — Първо ти. Ще се срещнем на входа.
Без да каже дума, Ампаро стана и се отправи към пътеката.
След това Хайме кимна на Феликс, Феликс стана и последва Ампаро.
— Какво става? — попита Меган. — Нещо не е наред?
— Тръгваме за Логроньо. — Той стана. — Наблюдавайте ме, сестро. Ако не ме спрат, тръгвайте към изхода.
Меган гледаше напрегнато как Хайме се отправи към пътеката и след това към изхода. Никой не му обърна внимание. Когато Хайме се скри от погледа й, Меган стана и понечи да тръгне. Тълпата изрева и тя се обърна към арената. На земята лежеше млад матадор.
Освирепелият бик го мушкаше с рогата си. По пясъка се лееше кръв. Меган затвори очи и безмълвно произнесе молитва:
