време.
Когато яденето свърши, Меган стана.
— Трябва да си лягам.
— Почакайте — каза Хайме. — Той я придружи до едно уединено място във фоайето. — За утре…
— Да?
Тя разбра какво ще пита той. Това, което не знаеше, бе, какво ще му отговори.
„Променила съм се — помисли Меган. — Бях толкова сигурна по отношение на живота си. Вярвах, че имам всичко, което искам.“
Хайме каза:
— Наистина ли искате да се върнете пак в манастир?
„Дали искам?“
Той чакаше отговор.
„Трябва да бъда честна с него“ — помисли Меган. Погледна го в очите и каза:
— Не зная какво искам, Хайме. Объркана съм.
Хайме се усмихна. Той се поколеба, подбирайки думите си внимателно.
— Меган… тази борба ще свърши скоро. Ние ще получим това, което искаме, защото хората са с нас. Не мога да искам от вас да споделите с мен опасностите сега, но бих искал да ме чакате. Имам леля, която живее във Франция. При нея ще бъдете в безопасност.
Меган го погледна продължително, преди да отговори.
— Хайме… дайте ми време да помисля за това.
— Значи не казвате не?
Меган произнесе тихо:
— Не казвам не.
Никой от групата не заспа тази нощ. Имаше много, за което да мислят, твърде много конфликти за разрешаване.
Меган стоеше будна, преживявайки отново миналото си. Годините в сиропиталището и оттеглянето в манастира. След това внезапното излизане в света, от който се бе отказала завинаги. Хайме Миро рискуваше живота си, като се бореше за това, в което вярваше.
„А в какво вярвам аз? — питаше се Меган. — Как бих искала да прекарам остатъка от живота си?“
Веднъж бе направила своя избор. Сега беше принудена да избира отново. Трябваше да си даде отговор до сутринта.
Грасиела също мислеше за манастира. „Това бяха щастливи мирни години. Чувствах се толкова близо до Бога. Ще ми липсва ли това?“
Хайме мислеше за Меган.
„Не бива да се връща. Искам я до себе си. Какъв ще бъде отговорът й?“
Рикардо беше твърде възбуден, за да спи, увлечен в планове за сватбата. Църквата в Байон…
Феликс се чудеше как да се отърват от тялото на Ампаро.
„Нека Ларго Кортес се погрижи за това.“
Рано на следната сутрин групата се срещна във фоайето. Хайме се приближи до Меган.
— Добро утро.
— Добро утро.
— Помислихте ли за нашия разговор?
През цялата нощ не бе мислила за нищо друго.
— Да. Хайме.
Той я погледна в очите, опитвайки се да прочете отговора в тях.
— Ще ме чакате ли?
— Хайме…
В този момент Ларго Кортес побърза към тях. С него беше жилест на вид човек над петдесет.
— Опасявам се, че няма да има никакво време за закуска — каза Кортес. — Трябва да тръгвате. Това е Хосе Себриан — вашият водач. Ще ви преведе през планината на френска територия. Той е най-добрият водач в Сан Себастиан.
— Радвам се да ви видя, Хосе — каза Хайме. — Какъв е планът ви?
— Първата част от пътя ще минем пеша — каза им Хосе Себриан. — От другата страна на границата ще ни очакват коли. Трябва да бързаме. Тръгвайте, моля.
Групата излезе на улицата, огряна от ярките слънчеви лъчи.
Ларго Кортес излезе от хотела, за да ги изпрати.
— Спокойно пътуване — пожела той.
— Благодаря ти за всичко — отговори Хайме. — Ще се върнем, приятелю. По-скоро, отколкото си мислиш.
— Насам — разпореди Хосе Себриан.
Групата тръгна към площада. И в този момент в двата края на улицата изникнаха войници и членове на Групата за специални операции, преграждайки пътя. Бяха поне десетина, тежко въоръжени. Водеха ги полковник Рамон Акока и полковник Фал Состело.
Хайме погледна бързо към плажа, търсейки път за бягство. Други десетина войници идваха от тази посока. Нямаше никакъв изход. Трябваше да се бият. Хайме инстинктивно посегна към пистолета си.
Полковник Акока извика:
— Дори не помисляйте за това, Миро, или ще застреляме всички ви, където стоите.
Мисълта на Хайме работеше трескаво, търсейки изход. Откъде бе разбрал Акока къде да го търси? Хайме се обърна и видя Ампаро на входа. На лицето й бе изписана безкрайна скръб.
Феликс каза:
— По дяволите! Мислех, че ти…
— Дадох й хапчета за сън. Те щяха да я държат в безсъзнание, докато пресечем границата.
— Кучка!
Полковник Акока се приближи до Хайме.
— Свърши се. — Обърна се към един от хората си. — Обезоръжете ги.
Феликс и Рикардо гледаха към Хайме, очаквайки указания, готови да го последват. Хайме поклати глава. Неохотно подаде пистолета си и Феликс и Рикардо направиха същото.
— Какво ще правите с нас? — попита Хайме.
Няколко минувачи се спряха да наблюдават какво става.
Полковник Акока отговори рязко:
— Ще закарам вас и вашата банда убийци в Мадрид. Ще ви осъдим справедливо с военен съд и след това ще ви обесим. Ако можех, бих ви обесил тук сега.
— Пуснете сестрите — каза Хайме. — Те нямаха нищо общо с нас.
— Те са съучастници. Виновни са толкова, колкото и вие.
Полковник Акока се обърна и даде сигнал. Войниците направиха знак на растящата тълпа от зрители да се отстранят, за да пропуснат три военни камиона.
— Вие и вашите помощници ще пътувате в средния камион — обясни полковникът на Хайме. — Хората ми ще бъдат пред вас и зад вас. Ако някой от вас предприеме едно погрешно действие, те имат заповед да убият всички ви. Разбирате ли?
Хайме кимна.
Полковник Акока се изплю в лицето на Хайме.
— Добре. В камиона!
От нарасналата тълпа се чу сърдито мърморене.
