Ампаро наблюдаваше безучастно от входа как Хайме, Меган, Грасиела, Рикардо и Феликс се качват в камиона, заобиколени от войници с автомати.
Полковник Состело се приближи до шофьора на първия камион.
— Ще пътуваме директно за Мадрид. Никакви спирки по пътя.
— Да, полковник.
До този момент много хора се бяха събрали в двата края на улицата, наблюдавайки какво става. Полковник Акока понечи да се качи в първия камион. Той извика на тези пред камиона:
— Освободете пътя.
От страничните улици почнаха да прииждат още хора.
— Разпръсквайте се — заповяда Акока. — Освободете пътя.
А те продължаваха да идват, мъже с широките баски барети. Сякаш се отзоваваха на някакъв невидим сигнал.
„Хайме Миро е в опасност.“
Идваха от магазини и къщи. Домакини оставяха работата си и излизаха на улицата. Собственици на магазини, които се канеха да почват работа, чуха новината и бързаха към хотела. Идваха нови и нови. Художници, водопроводчици, лекари, механици, продавачи и ученици, много от които носеха пистолети и пушки, брадви и коси. Бяха баски и това беше родината им. Почна се с няколко, след това стотина, а след минути се бяха събрали повече от хиляда, които изпълваха тротоарите и улиците. Бяха заобиколили напълно военните камиони. Мълчаха многозначително.
Полковник Акока гледаше огромната тълпа ужасен. Изкрещя:
— Махайте се всички от пътя или ще стреляме.
Хайме извика.
— Не бих ви посъветвал да правите това. Тези хора ви мразят за това, което се опитвате да им сторите. Една дума от моя страна и те ще разкъсат на парчета вас и хората ви. Забравяте едно нещо, полковник. Сан Себастиан е баски град. Това е мой град. — Той се обърна към групата си. — Да се махаме оттук.
Хайме помогна на Меган да слезе от камиона, последваха ги и другите. Акока гледаше безпомощно с изкривено от ярост лице.
Тълпата чакаше, враждебна и безмълвна. Хайме се приближи до полковника.
— Вземайте камионите си и се връщайте в Мадрид.
Акока погледна към огромната тълпа.
— Аз… няма да ви се размине, Миро.
— Вече ми се размина. А сега се махайте. — Той се изплю в лицето на Акока.
Полковникът го изгледа продължително с убийствен поглед.
„Това не може да свърши по този начин — помисли той отчаяно. — Бях толкова близо до успеха. Беше като шахмат.“
Но той знаеше, че това беше по-лошо от поражение за него. Беше смъртна присъда. ОПУС МУНДО щяха да го чакат в Мадрид. Той погледна към морето от хора, което го заобикаляше. Нямаше никакъв избор.
Обърна се към шофьора със задавен от ярост глас:
— Изтегляме се.
Тълпата отстъпи, наблюдавайки как войниците се качват в камионите. След малко камионите потеглиха по улицата и тълпата започна да ликува. Започна се като поздрав към Хайме Миро и прерасна в буря от тържествуващи възгласи за тяхната свобода, борбата им срещу тиранията и близката им победа. Улиците гърмяха от радостните викове на тълпата.
Двама юноши крещяха до пресипване. Единият от тях се обърна към другия:
— Да се запишем в ETA.
Възрастна двойка се държаха за ръце и жената каза:
— Сега може би ще ни върнат фермата.
Един самотен старец наблюдаваше безмълвно как камионите се изтегляха. Накрая промълви:
— Те ще се върнат един ден.
Хайме взе ръката на Меган и каза:
— Свърши се. Сега сме свободни. След един час ще пресечем границата. Ще те заведа при леля си.
Един мъж си проправи път към тях и се приближи до Меган.
— Извинете — каза той задъхано. — Вие ли сте сестра Меган?
Тя се обърна към него.
— Да.
Той въздъхна с облекчение.
— Големи проблеми имах, докато ви открия. Името ми е Алън Тъкър. Не бих ли могъл да говоря с вас за момент?
— Да.
— Насаме.
— Съжалявам. Точно тръгвам за…
— Моля ви. Много е важно. Дошъл съм чак от Ню Йорк, за да ви намеря. Тя го погледна изненадана.
— Да намерите мене? Не разбирам. Защо…?
— Ще ви обясня, ако ми отделите един момент.
Той я взе за ръка и я поведе по улицата, говорейки бързо. Тя погледна назад към Хайме Миро, който я чакаше.
Разговорът на Меган с Алън Тъкър преобърна нейния свят с главата надолу.
— Жената, чийто представител съм, би искала да ви види.
— Не разбирам. Каква жена? Какво иска тя от мен?
„Бих искал да знам отговора на това“ — помисли си Алън Тъкър.
— Нямам пълномощия да обсъждам това. Тя ви очаква в Ню Йорк.
Нямаше логика.
„Трябва да има някаква грешка“ — помисли тя.
— Сигурен ли сте, че търсите мене — сестра Меган?
— Да. Но вашето име не е Меган. То е Патриша.
И изведнъж, като озарена от светкавица, тя разбра. След всички тези години нейните фантазии щяха да се сбъднат. Най-после щеше да научи коя е. Самата мисъл за това бе вълнуваща… и ужасяваща.
— Кога… кога трябва да тръгна? — Гърлото й изведнъж така пресъхна, че едва произнасяше думите.
„Искам да открия къде е тя и да я върна, колкото е възможно по-бързо.“
— Веднага. Ще уредя паспорт за вас.
Тя се обърна и видя Хайме, който чакаше пред хотела.
— Извинете ме за момент.
Меган отиде при Хайме замаяна. Чувстваше се, като че ли преживява някакъв сън.
— Добре ли си? — попита Хайме. — Този мъж притеснява ли те?
— Не. Той е… не.
Той взе ръката на Меган.
— Искам да дойдеш с мен сега. Ние си принадлежим един на друг, Меган.
„Вашето име не е Меган. То е Патриша.“ Тя погледна силното красиво лице на Хайме и си помисли:
„Искам да сме заедно. Но ще трябва да почакаме. Трябва да узная коя съм.“
— Хайме… искам да бъда с теб. Но има нещо, което трябва първо да свърша.
Той я гледаше разтревожен.
— Ще заминаваш?
— За известно време. Ще се върна.
Той я изгледа продължително, после бавно кимна.
— Добре. Можеш да се свържеш с мен чрез Ларго Кортес.
— Ще дойда при теб. Обещавам ти.
