И тя наистина мислеше така. Но това бе преди срещата й с Елън Скот.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА
— Богът на Израел да ви свърже заедно и Той да бъде с вас… и сега, Господи, направи те да Те благославят още повече. Благословени са всички тези, които обичат Бога, които следват Неговия път. Слава…
Рикардо отмести погледа си от свещеника към Грасиела, която стоеше до него.
„Бях прав. Тя е най-красивата булка в света.“
Грасиела стоеше неподвижно, слушайки как думите на свещеника звучаха в сводестата църква. В това място имаше такова усещане за мир. Струваше й се, че е изпълнено с духове от миналото — хилядите хора, които бяха идвали поколение след поколение, да намерят опрощение, опование и радост. Толкова й напомняше на манастира.
„Имам чувството, че съм се върнала отново у дома помисли Грасиела. — Сякаш отново принадлежа.“
— Чуй ни, всемогъщи и милостиви Боже, това, което се изпълнява в нашия храм, да бъде напълно осъществено с Твоята благословия…
„Той ме благослови повече, отколкото заслужавам. Трябва да бъда достойна за Него.“
— На Тебе, о, Господи, съм се надявал. Аз казах: Ти си моят Бог, моят живот е в Твоите ръце…
„Моят живот е в Твоите ръце. Приех тържествен обет да посветя остатъка от живота си на Него.“
— Приеми, умоляваме те, о, Господи, предложението, което Ти правим, в името на свещения брачен съюз…
Думите отекваха в главата на Грасиела. Чувстваше се, като че ли времето е спряло.
— О, Господи, който с могъща сила направи всички неща от нищото…
„О, Господи, който си благословил брачния съюз, за да засенчи съюза на Христос с Църквата… погледни в своята милост на твоята робиня, която ще бъде обвързана в брачен съюз и моли за закрила и сила от Теб… Но как може Той да прояви милост към мен, когато аз Му изменям?“
Грасиела изведнъж почувства, че не може да диша. Като че ли стените я притискаха.
— Нека носителят на греха не изпълни нито едно от злите си дела…
В този момент Грасиела вече знаеше. Чувстваше се, като че ли от нея се е смъкнал голям товар. Изпълнена бе с неземна, неизказана радост. Свещеникът казваше:
— Нека тя да постигне мира на небесното царство. Молим Те да благословиш този брак и…
— Аз вече съм омъжена — каза високо Грасиела.
Последва тишина. Рикардо и свещеникът я гледаха втрещени. Рикардо бе пребледнял.
— Грасиела, какво…
Тя взе ръката му и каза нежно:
— Съжалявам, Рикардо.
— Аз… не разбирам. Престана… ли да ме обичаш?
Тя поклати глава.
— Обичам те повече от живота си. Но моят живот повече не ми принадлежи. Отдала съм го на Бога много отдавна.
— Не! Не мога да позволя да жертваш своя…
— Любими Рикардо… Това не е жертва. Това е щастие. В манастира намерих за първи път мир. Ти си част от света, от който се отказах — най-добрата част. Но наистина се отказах. Трябва да се върна в моя свят.
Свещеникът стоеше безмълвно, слушайки.
— Моля те, прости ми за болката, която ти причинявам, но не мога да наруша обета, който съм дала. Това би означавало да изневеря на всичко, в което вярвам. Сега знам това. Никога не бих могла да те направя щастлив, защото самата аз не бих могла да бъда щастлива. Моля те, разбери.
Рикардо я гледаше потресен и не можеше да каже нищо. Като че ли нещо в него бе умряло.
Грасиела погледна отчаяното му лице и сърцето й преля към него. Целуна го по бузата.
— Обичам те — каза тя нежно. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще се моля за теб. Ще се моля за нас двамата.
ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА
През един късен петъчен следобед военна линейка спря пред входа на болницата при Аранда де Дуеро. Медицински служител, придружен от двама цивилни полицаи, влезе през летящите врати и се приближи до надзирателя зад бюрото.
— Имаме заповед да вземем Рубио Арсано — каза един от полицаите. Той подаде документ.
Надзирателят го погледна и се намръщи.
— Не мисля, че имам властта да го освободя. Това трябва да направи директорът.
— Добре. Доведете го.
Надзирателят се поколеба.
— Имам проблем. Той е в почивка за края на седмицата.
— Това е ваш проблем. Имаме заповед за освобождаване, подписана от полковник Акока. Искате ли да му позвъните и да му кажете, че не я признавате?
— Не — побърза да каже той. — Това не е необходимо. Ще им кажа да приготвят затворника.
На половин миля пред градския затвор двама униформени полицаи излязоха от една полицейска кола и влязоха в зданието. Приближиха се до сержанта зад бюрото.
Един от мъжете показа документите си.
— Дошли сме, за да вземем Лучия Кармине.
Сержантът погледна към тях и каза:
— Никой не ми е съобщавал за това.
Единият от мъжете въздъхна.
— Проклета бюрокрация. Лявата ръка никога не знае какво върши дясната ръка.
— Нека видя тази заповед за освобождаване.
Подадоха му я.
— Значи полковник Акока я е подписал?
— Правилно.
— Къде я водите?
— В Мадрид. Полковникът ще я разпитва сам.
— Така ли? Е, мисля, че е по-добре да проверя това лично от него.
— Не е нежно да правите това — възрази цивилният полицай.
— Господине, имаме заповед да пазим дамата внимателно. Италианското правителство гори от желание да я прибере. Ако полковник Акока я иска, ще трябва сам да ми каже.
— Губите ми времето и…
— Имам много време, приятелю. Това, което нямам, е друга глава, ако загубя своята за това. — Той вдигна слушалката и каза: — Свържете ме с полковник Акока в Мадрид.
— Боже Господи! — каза цивилният полицай. — Жена ми ще ме убие, ако закъснея за вечеря пак. Освен това, полковникът може би даже не е там, и…
Телефонът на бюрото иззвъня. Сержантът вдигна слушалката.
Един глас каза:
— Свързан сте с кабинета на полковника.
Сержантът го изгледа победоносно.
— Ало. Обажда се дежурният сержант от полицейското управление в Аранда де Дуеро. Необходимо е да говоря с полковник Акока.
Един от мъжете погледна нетърпеливо часовника си.
