Таксито спря пред сградата c кабинета му и той излезе от колата като нервно се озърна наоколо. Но за какво би ли могъл да се взира? Нямаше и представа какво оръжие биха използували този път, нито пък кой щеше да го държи.
След като влезе в кабинета си, заключи външната врата, отиде до панела, зад който криеше лентите и го отвори. Записите бяха подредени в хронологичен ред c изписани върху кутиите имена. Избра тези от последните седмици и ги отнесе до магнитофона. След като беше отложил всичките си ангажименти за деня, нямаше кой да го безпокои. Можеше да се концентрира в опитите си да се добере до някой ключ, който да насочва към приятелите или семействата на негови пациенти. Той чувствуваше, че предложението на Муди беше като че изсмукано от пръстите, но го уважаваше прекалено много, за да го пренебрегне.
Докато поставяше на магнитофона първата лента си спомни при какви обстоятелства го беше използувал последния път. Нима беше едва миналата нощ? Паметта му се изпълни c острото усещане за кошмар. Някой беше планирал да го убие в стаята, където бяха умъртвили Керъл.
Внезапно се сети, че досега не му беше идвало наум за пациентите в безплатната клиника, където ходеше на работа един предиобед седмично. Вероятно се беше получило така, защото убийствата бяха станали или в кабинета му, или близо до него. И все пак… Отиде до шкафовете c надпис „Клиника“, прегледа някои от лентите и накрая на спря на шест от тях. Постави първата на магнитофона.
Роуз Греъм.
— …злополука, докторе. Нанси много плаче. Открай време си е ревлива, така че, когато я бия, правя го за нейно добро.
— Опитвали ли сте се някога да разберете защо плаче толкова много Нанси? — запита гласът на Джад.
— Щото е разглезена! Татенцето й много я разлигави и после се чупи, като ни заряза. Нанси винаги си мислеше, че е таткова дъщеричка, но как може Хари да я е обичал толкова много, след като ни заряза?
— Вие c Хари нямахте брак, така ли?
— Е… Банален случай, предполагам бихте го нарекли. Щяхме да се женим.
— Колко време живяхте заедно?
— Четири години.
— Колко време беше изминало, откакто Хари ви напусна, когато счупихте ръчичката на дъщеря си?
— Май някъде около седмица. Ама аз не исках да я чупя. Само дето не искаше да спре да хленчи, и накрая взех една релса за пердета и я заудрях c нея.
— Мислите ли, че Хари обичаше Нанси повече от вас?
— Не. Хари беше луд по мен.
— Тогава, защо мислите, ви изостави?
— Защото е мъж. А вий знаете ли какво сте мъжете? Животни! Всички сте животни! Трябва да ви изколят като свини!
Подсмърчане.
Джад изключи магнитофона и се замисли за Роуз Греъм. Тя беше психомизантроп, и два пъти беше пребивала до смърт шестгодишното си дете. Но спецификата на убийствата изключваше от себе си психозата на Роуз Греъм.
Той постави следващата лента на пациент от клиниката.
Александър Фолън.
— Полицията твърди, че сте атакували мистър Чампиън c нож, мистър Фолън.
— Аз само направих това, което ми беше наредено.
— Някой ви нареди да убиете мистър Чампиън?
— Той ми нареди.
— Той?
— Господ.
— Защо ви нареди Господ да го убиете?
— Защото Чампиън е обладан от злото. Той е актьор. Видях го в театъра. Целуна онази жена. Актрисата. Пред цялата публика. Целуна я и…
Тишина.
— Продължете.
— Докосна я…по гърдите.
— Това разгневи ли ви?
— Разбира се! Страшно ме разгневи. Не разбирате ли какво означава това? Той се отнесе като животно към нея. На излизане от театъра се почувствувах така, сякаш излизам от Содом и Гомор. Те трябваше да бъдат наказани.
— И вие решихте да го накажете.
— Не аз. Господ реши. Аз само изпълних заръката му.
— Господ често ли разговаря c вас?
— Само когато трябва да се изпълнява волята му. Той ме е избрал за свое оръдие, защото съм чист и безгрешен. И знаете ли кое ме прави чист? Знаете ли кое пречиства най-много на света? Изтреблението на злото!
Александър Фолън. Тридесет и пет годишен, помощник-хлебар на половин работен ден. Бяха го изпратили в психиатрична клиника за шест месеца и после го бяха изписали. Би ли могъл Господ да му нареди да убие Хансън, хомосексуалист, и Керъл, бивша проститутка, а накрая Джад, техния благодетел? Джад реши, че това бе малко вероятно. Мисловните процеси на Фолън протичаха накъсано, c продължителни и болезнени спазми. А този, който беше планирал убийствата, беше високо организиран.
Той пробва още няколко ленти от клиниката, но никоя не се вписваше в схемата, която си беше изградил. Не. Не беше пациент от клиниката.
Прегледа отново картотеката на пациентите си в кабинета и едно име привлече вниманието му.
Постави лентата на магнитофона и го включи.
Скийт Гибсън.
— Добро утро, докторче. Какво ще кажеш за тоя хубав ден, който ти скалъпих?
— Днес се чувствувате добре.
— Само да се почувствувам малко по-добре, и веднага ще ме опандизят. Успяхте ли да хванете шоуто ми снощи?
— Не. Съжалявам, но нямах възможност.
— Бях страхотен. Джак Гулд ме нарече „най-любимият комедиант на света“. А кой съм аз, че да противореча на гений като Джак Гулд? Трябваше да чуеш публиката! Аплодираха ме така, сякаш беше последното ми представление! И знаеш ли какво доказва това?
— Че те могат да четат думата „аплодисменти“ на програмите за представлението?
— Голям гявол си, ей, сече ти пипето, ще знаеш. Ей това ми харесва у тебе — психиатър, ама c чувство за хумор. Последният преди теб беше голяма гадина. Имаше голяма, голяма брада, от която направо ми избиваше чивията.
— Защо?
— Защото беше жена!
Силен смях.
— Тоя път го хвана, а, авер? Няма майтап, мъжки, една от причините днес да съм във форма, е че днес направих дарение от един милион долара — само си представи: един милион кинта — за умиращите от глад деца на Биафра.
— Не е за чудене, че се чувствувате добре.
— Можеш да се обзаложиш. На първите страници по всички вестници в света съм.
— Толкова ли е важно?
— Какво искаш да кажеш c това „Толкова ли е важно?“. Колко хора познаваш като мен, дето ей-така ще хвърлят толкова мангизи? Трябва да го разтръбиш на целия свят, Питър Пан. Щастлив съм, че мога да си позволя да даря толкова пари.
— Вие непрекъснато повтаряте думата „дарявам“. Да не би да имате предвид „давам“?
