— О! Значи не знаете нищо за него.
— Знам само, че мога да му имам доверие. Защо?
— Точно в този момент считам, че не можете да вярвате на никого — каза Анджели.
— Невъзможно е Муди да има нещо общо c която и да е от тия истории. Господи, та аз го избрах съвсем случайно от телефонния указател.
— Пет пари не давам как сте го избрали. Има нещо много гнило в цялата тая история. Муди твърди, че е заложил капан за убийците, които са по петите ви, но хлопва капана тогава, когато хищникът се измъкнал, така че… И после ви демонстрира бомба в колата ви, която е напълно възможно да е поставена от самия него. С което моментално става ваш човек. Нали така?
— Предполагам, че нещата могат да се погледнат и така — изрече бавно Джад. — Но…
— Може пък вашият приятел да си има своя игра и да залага капана си за вас. Искам да бъдете хладнокръвен и да не изпадате в паника, докато не разберем какво е замислил.
Муди срещу него? Направо не му го побираше умът. И въпреки това отново изскочиха старите му подозрения, че Муди го праща на заколение.
— Какво искате да направя? — запита Джад.
— Какво ще кажете да напуснете за малко града? Но наистина да отидете някъде.
— Не мога да изоставя пациентите си.
— Доктор Стивънс…
— А и освен това — добави Джад, — това няма да реши нищо, не е ли така? Та аз дори няма да знам от какво бягам. И когато се върна, всичко ще си продължи по старому.
Последва кратка тишина.
— Имате право. — Анджели започна въздишка, която изведнъж премина в кихавица. Гърлото му беше в ужасно състояние.
— Кога мислите, че ще ви се обади отново Муди?
— Не знам. Той твърди, че имал някаква представа кой стои зад всичко това.
— Не ви ли е идвало на ума, че авторът на всичко това може да плати на Муди далеч повече, отколкото вие? — Гласът на Анджели беше изпълнен c настойчивост. — Обадете ми се веднага, в случай, че поиска да се срещне c вас. Аз ще си бъда у дома още един или два дни. Каквото и да се случи докторе, в никакъв случай не се съгласявайте на среща c него на четири очи!
— Вие прекалено много теоретизирате — възрази Джад. — Само защото Муди е демонтирал бомбата от колата ми…
— Има и още нещо — каза Анджели. — Имам предчувствието, че сте избрали не този човек, който ви трябва.
— Ще ви телефонирам веднага щом ми се обади — обеща Джад.
И затвори, разтърсен, телефона. Не ставаше ли прекалено подозрителен Анджели? Наистина, вероятността Муди да го беше излъгал за бомбата, за да завоюва доверието му, не беше за пренебрегване. След което следващата му стъпка щеше да бъде още по-лесна. Трябваше само да се обади на Джад и да го помоли за среща на четири очи в някое закътано място под претекста, че има да му съобщи някаква важна и поверителна информация. И после… Джад потрепера. Беше ли възможно да е сбъркал в преценката си за характера на Муди? Той си припомни собствената си реакция първия път, когато се беше срещнал c него. Първата му представа за човека пред него беше, че е пълен некадърник. После беше разбрал, че се е заблуждавал. Идиотската фасада на Муди криеше зад себе си ум остър като бръснач. Но от това съвсем не следваше, че на Муди може да му се вярва. А сега… Чу, че някой отваря външната врата на приемната и погледна часовника си. Ан!
Бързо прибра лентите, отиде до вратата на приемната си и я отвори.
Ан стоеше права до стената. Носеше изключително добре ушито тъмносиньо морско костюмче и малка шапчица. Беше унесена в собствените си мисли и изобщо не усети присъствието му. Той я гледаше жадно, като се опитваше да попие колкото може повече от красотата й. Мъчеше се едновременно c това да открие някакъв, макар и дребен, недостатък, който да го убеди, че тя не е за него, че един ден ще намери и по- добра от нея. Баснята за гроздето и лисицата. Не, не Фройд беше бащата на психиатрията, а Езоп.
— Здравейте — каза той.
Тя вдигна поглед c мигновена тревога. После се усмихна.
— Здравейте.
— Заповядайте, мисис Блейк.
Тя мина покрай него и влезе в кабинета му, като го докосна леко c тялото си. Обърна се и го изгледа c невероятните си тъмновиолетови очи.
— Откриха ли онзи шофьор, който ви блъсна и избяга?
Лицето й наистина беше разтревожено, със загрижен израз.
Той отново потисна c усилие импулса да излее душата си пред нея. Беше му пределно ясно, че няма право. В най-добрия случай, щеше да се окаже евтин трик да завоюва съчувствието й. А в най-лошия можеше да й навлече огромни неприятности.
— Все още не.
Посочи й стол, където да седне.
Ан не отделяше очи от лицето му.
— Изглеждате много уморен. Толкова ли беше наложително да се върнете веднага на работа?
Господи, помисли си той. Не понасям вече никакви съчувствия. Не и сега. И то от нея.
На глас произнесе:
— Нищо ми няма. Отложих всичките си ангажименти за днес, но от централата не успяха да се свържат c вас.
Лицето й стана угрижено. Страхуваше, да не се е оказала натрапница. Ан — и натрапница.
— Извинявам се много. Ако знаех…
— Моля ви, недейте — изрече бързо той. — Та аз дори се радвам, че не са успели да се свържат c вас. — Щеше да я види за последен път. — Как се чувствате? — запита я той.
Тя се поколеба, понечи да каже нещо и се отказа.
— Леко объркана — отвърна.
Изгледа го c малко странен поглед. Изражението на лицето й докосна някаква дълбоко скрита струна в душата му; нещо, което се мъчеше, но не можеше да си припомни. Почувствува топлината, която струеше от тялото й, внезапно изпита неописуем физически копнеж. И той изведнъж проумя какво прави. Приписваше й собствените си емоции. За миг се беше заблудил, също като някой студент-първокурсник по психиатрия.
— Кога потегляте за Европа? — запита я той.
— Сутринта на Коледа.
— Само вие и съпругът ви?
Чувствуваше се като пълен идиот c въпросите си.
— Къде смятате да ходите?
— Стокхолм, Париж, Лондон и Рим.
Ще бъда най-щастливият човек на Земята да те разведа из Рим, помисли си Джад. Една година беше живял в тоя град. Беше работил като лекар-стажант в американската болница. Близо до Тиволи имаше едно фантастично старо ресторантче на „Сибел“, забодено на върха на един хълм, близо до останките на древно езическо светилище, където човек можеше да се припича на слънце и да наблюдава как стотици диви гълъби затъмняват небето над петнистите скали.
И Ан отиваше в Рим със своя съпруг.
— Това ще е вторият ни меден месец — каза тя.
В гласа й се промъкна почти неуловимо напрежение. Ако не беше подготвен можеше и да не го усети.
Джад я огледа c внимателен поглед. Отвън изглеждаше съвсем нормална и спокойна, но усещаше как отвътре напрежението й напира. Нещо никак не беше наред, щом като едно младо, красиво момиче заминаваше за Европа на второ медено пътешествие в такова състояние.
Изведнъж сякаш му падна пелена от очите.
Напълно отсъстваше обичайната възбуда в такива случаи. Но дори и да я имаше, тя беше потисната от
