много по-силна емоция. Тъга? Съжаление?
Едва в този момент осъзна, че я гледа втренчено.
— Колко… колко време няма да ви има?
Отново идиотски въпрос.
Слаба усмивка докосна устните й, сякаш съзнаваше какво има наум.
— Не мога да знам със сигурност — изрече тя c невесел глас. — Антъни ще реши.
— Разбирам. — Той сведе поглед към пода c нещастен вид.
Трябваше да сложи край на всичко това. Не можеше да я остави да си отиде току-така. Щеше да бъде абсолютен идиот, ако го направеше.
— Мисис Блейк… — започна той.
— Да?
Опита се да придаде на гласа си бодрост.
— Аз наистина ви извиках тук под измислен претекст. Нямаше необходимост от последен сеанс. Просто исках… да се сбогуваме.
Беше много странно, но това по някакъв начин я отпусна малко.
— Знам — каза спокойно тя. — Аз също исках да си вземем довиждане.
Гласът й отново издаде същата нотка, както преди малко.
Тя се надигна.
— Джад…
Вдигна поглед като впи очите си в неговите и той видя какво е прочела тя там. Беше огледалното отражение на толкова мощен порив, че беше почти физически осезаем. Тялото му се устреми към нея и спря. Нямаше право да подлага и нейния живот на опасност.
Когато проговори, гласът му вече беше почти спокоен.
— Пратете ми картичка от Рим.
Тя дълго не отдели поглед от него.
— Моля ви, пазете се, Джад.
Той кимна, неспособен да проговори.
И тя си тръгна.
Джад чу телефона едва след третото прозвъняване.
— Ти ли си, докторе? — Беше Муди. Гласът му буквално преливаше от слушалката и пращеше от възбуда. — Сам ли си?
— Да.
Възбудата на Муди беше примесена c нещо, което Джад не беше в състояние да определи точно. Предпазливост? Страх?
— Докторе, помниш ли когато ти казах, че имам предчувствие кой може да се крие зад всичко това?
— Да…
— Оказа се, че съм бил прав.
Джад усети как го пронизва внезапен студ.
— Знаете кой е убил Керъл и Хансън?
— Да. Знам кой. Знам също и защо. Следващият си ти, докторе.
— Кажете ми…
— Не по телефона — прекъсна го Муди. — По-добре да се срещнем някъде и да поговорим. Елате сам.
ЕЛАТЕ САМ!
— Чувате ли ме? — запита Муди.
— Да — изрече бързо Джад.
Какво му беше казал Анджели? Каквото и да става, докторе, не се срещайте c него сам.
— Не можем ли да се срещнем при мен? — запита той, като се мъчеше да печели време.
— Мисля, че ме следят. Но успях да се изтръгна. Обаждам се от компанията за производство на месни пакетирани продукти „Файв Стар“. На Двадесет и Трета улица е, западно от Десето Авеню, близо до доковете.
Джад още не можеше да повярва, че Муди можеше да му готви капан. Реши да го изпита.
— Ще доведа Анджели c мен.
Гласът на Муди стана остър като бръснач.
— Няма да водиш никого. Идваш сам.
Значи беше истина.
Джад си представи дребния закръглен Буда от другата страна на линията. Простодушният му приятел, който му бъркаше в джоба всеки ден за петдесет долара ежедневни разноски плюс непредвидени разходи, за да подготви смъртоносен капан на клиента си.
Джад задържа гласа си спокоен.
— Добре — каза той. — Веднага тръгвам. — Реши да опита един последен изстрел. — Наистина ли сте сигурен кой се крие зад цялата работа, Муди?
— Абсолютно сигурен съм, докторе. Да си чувал някога за Дон Винтън?
И Муди затвори.
Джад остана прав до телефона, като се мъчеше да овладее урагана от емоции, разбушувал се в душата му. Погледна в бележника си за домашния номер на Анджели и го избра. Сигналът прозвуча пет пъти и Джад усети как го сграбчи внезапната паника, че Анджели можеше да не е у дома си. Щеше ли да събере смелост в себе си да отиде на срещата сам?
И в този момент Анджели вдигна слушалката.
— Хелоу? — Гласът му си беше все така дрезгав.
— Джад Стивънс се обажда. Току-що ми се обади Муди.
Гласът на Анджели изведнъж забърза.
— Какво каза?
Джад се поколеба, притиснат от последните си колебания за лоялност и — да, привличане към това дребно и дебело човече, което замисляше най-хладнокръвно убийството му.
— Поиска да се срещнем в компанията за производство на месни пакетирани изделия Файв Стар. Намира се на Двадесет и Трета улица близо до Десето Авеню. Каза ми да отида сам.
В смеха на Анджели отсъстваше дори и намек за веселост.
— Има си хас. Не си подавайте и главата от кабинета, докторе. Сега ще позвъня на лейтенант Макгрийви. Ще дойдем двамата да ви вземем.
— Добре — каза Джад.
Бавно постави слушалката върху телефона. Норман З. Муди. Простодушният Буда от телефонния указател. Джад почувствува пристъп на внезапна и необяснима тъга. Беше обикнал Муди. И му беше поверил живота си.
А Муди го чакаше, за да го убие.
Глава тринадесета
Двадесет минути по-късно Джад отключи вратата на кабинета си и пусна вътре Анджели и лейтенант Макгрийви. Очите на Анджели бяха зачервени и сълзяха. Гласът му беше дрезгав. Джад изпита за миг угризение на съвестта, че го беше измъкнал от леглото в това състояние. Макгрийви го поздрави c кратко и недружелюбно кимване.
— Разказах на лейтенант Макгрийви за телефонното обаждане на Муди — каза Анджели.
— Да-а. Да видим за какъв дявол става дума — изрече кисело Макгрийви.
Пет минути по-късно тримата препускаха през центъра към Уест Сайд в полицейска кола без опознавателни знаци. Анджели беше на кормилото. Слабият снеговалеж беше спрял и хилавите лъчи на слънцето от късния декемврийски следобед бяха пометени безжалостно от безмилостния фронт на
