— Добре, пантеро. Утре ще те изпиша.
Джад се опита да протестира, но доктор Харис решително го прекъсна.
— Недей да спориш. Утре е неделя. Ония юнаци, дето са те пребили, и те имат нужда от отдих.
— Сеймур…
— И още нещо. Страшно мразя да се правя на грижовна майчица, но все пак ще ми кажеш ли дали изобщо ядеш в последно време?
— Ами, хапвам — каза Джад.
— Окей. Давам на госпожица Нощно гърне двайсет и четири часа да ти позаглади малко косъма. И още нещо, Джад…
— Да?
— Бъди внимателен. Нямам никакво желание да губя такъв доходоносен клиент като теб.
И доктор Харис излезе.
Джад притвори очи за момент. Чу тракането на съдовете и когато ги отвори, видя една красива сестра ирландка да вкарва количката за хранене.
— Вече сте буден, доктор Стивънс — усмихна се тя.
— Колко е часът?
— Шест.
Значи беше спал цял ден.
Сестрата започна да нарежда храната върху нощното му шкафче.
— Тази вечер имате угощение — пуйка. Утре е навечерието на Коледа.
— Знам.
Нямаше никакъв апетит до момента в който зъбите му се забиха в пуешката кълка и внезапно разбра, че изпитва вълчи глад. Доктор Харис беше наредил централата да не прехвърля никакви разговори към отделението му и той си лежеше необезпокояван в леглото, като събираше сили. Утрешният ден щеше да му поиска всичката енергия, която беше способен да акумулира в себе си.
В десет часа на следващата сутрин доктор Сеймур Харис се втурна в стаята на Джад.
— Как е любимият ми пациент? — сияеше той. — Вече си придобил почти човешки вид.
— Аз вече се и чувствувам почти човек — усмихна се Джад.
— Чудесно. След малко ще имаш посетител. Не бих искал да го уплашиш c външния си вид.
Питър. И сигурно Нора е c него. Изглежда, че двамата прекарваха по-голямата част от времето си да го посещават по болниците.
Доктор Харис продължи.
— Лейтенант Макгрийви е.
Сърцето на Джад за миг спря да бие.
— Много иска да разговаря c теб. Тръгнал е насам. Искаше да е сигурен, че си се събудил.
Значи като нищо се канеше да го арестува. Докато Анджели лежеше болен у дома си Макгрийви беше успял да скалъпи доказателство, което щеше да предяви срещу Джад. Озовеше ли се веднъж в ръцете на Макгрийви, нямаше да има спасение за него. Трябваше да изчезва преди да го е спипал.
— Би ли помолил сестрата да извика бръснаря? — каза Джад. — Бих искал да се обръсна.
Гласът му сигурно бе прозвучал малко необичайно, защото срещна странния поглед на доктор Харис. Или пък самият Макгрийви беше проговорил на Харис за него?
— Разбира се, Джад.
И той излезе.
Джад скочи от леглото веднага щом вратата хлопна. Двете нощи непробуден сън бяха сторили истинско чудо c него. Малко се чувствуваше нестабилно на краката си в първия момент, но това щеше да премине. Предстоеше му да се придвижва c най-голямата бързина, на която беше способен. Успя да се облече само за три минути.
Отвори вратата на сантиметър, огледа се дали няма някой наблизо, който да го спре, и тръгна към служебните стълби. Тъкмо вече бе поел по стъпалата, когато вратата на асансьора се отвори и видя Макгрийви да излиза от него и да се насочва към стаята, която току-що беше напуснал. Крачеше бързо по коридора, а зад него имаше и един униформен полицай и двама детективи. Джад бързо продължи надолу по стълбите към входа за линейките. Едва на следващата пресечка след болницата замаха на едно такси.
Макгрийви влезе в болничната стая и хвърли само един поглед върху празното легло и разтворените врати на дрешника.
— Изчезнал е — каза той на останалите. — Но май има още шанс да го открием.
Той сграбчи телефонната слушалка. Телефонистката го свърза c полицейската централа.
— Тук е Макгрийви — каза бързо той. — Незабавно пуснете полицейски бюлетин c описание. Спешно… Доктор Стивънс, Джад. Мъж. Кавказки тип. Възраст…
Таксито спря пред сградата c офиса на Джад. От този момент нататък за него вече безопасно място не съществуваше. Не можеше да се върне в апартамента. Трябваше да отиде в някой хотел. Отбиването му в офиса беше опасно, но бе принуден да поеме риска.
Трябваше му един телефонен номер.
Плати на шофьора и влезе във фоайето. Всеки мускул на тялото му пулсираше от болка. Движеше се бързо, защото знаеше, че разполага c много малко време. Едва ли можеха да допуснат, че ще се реши да се върне в офиса си, но все пак рискът си оставаше. Въпросът беше кой ще се добере до него пръв — полицията или убийците му.
Кабинетът му изглеждаше странен и враждебен, и Джад разбра, че повече едва ли щеше да лекува пациенти в него. Това означаваше да ги подлага на изключителна опасност. Кипеше от гняв към този невидим Дон Винтън, разрушил до такава степен живота му. Без никакви усилия можеше да си представи сцената, разиграла се след завръщането на двамата братя и след техния доклад, че за пореден път са претърпели провал. Дон Винтън сигурно беше на ръба на експлозията, ако правилно беше нарисувал психологическия му портрет. Следващата атака можеше да дойде всеки момент.
Той прекоси стаята, за да вземе номера на Ан. Защото в болницата си спомни две неща:
Някои от посещенията на Ан бяха предшествали тези на Джон Хансън.
А няколко пъти беше заварвал Керъл и Ан да си бъбрят дружески. Беше възможно Керъл да е изтървала нещо смъртоносно важно пред Ан. Ако е така, тогава и Ан се намираше в смъртна опасност.
Той извади адресната книжка от заключеното чекмедже, намери телефонния номер й го избра. Чуха се три прозвънявания и след това се обади нечий равнодушен глас.
— Това е специална централа. Кой номер избирате, моля?
Джад даде номера на телефонистката. След няколко секунди тя се обади.
— Съжалявам, но при нас такъв номер не съществува. Моля, проверете в указателя или се свържете със служба Информация.
— Благодаря ви — каза Джад и затвори.
Остана за миг така, като си припомни какво му бяха съобщили от службата за връзка c пациентите му преди няколко дни. Бяха успели да се свържат c всички пациенти c изключение на Ан. Може би са записали неправилно цифрите или пък са ги разместили. Погледна и в телефонния указател, но там не фигурираше нито нейното име, нито това на съпруга й. Изведнъж почувства, че е много важно да поговори c нея. Преписа си адреса й: Уудсайд Авеню 617, Байон, Ню Джърси.
След четвърт час беше в сервиза на Ейвис, където нае кола. Зад щанда висеше табела c надпис: „Не сме първокласни, но затова пък се стараем повече.“ На един хал сме, помисли си Джад.
След няколко минути изкарваше колата от гаража. Направи една обиколка из квартала, за да се увери, че никой не го следи, и се насочи към моста Джордж Уошингтън, от който се отделяше пътя за Ню Джърси.
В Байон спря на една бензиностанция, за да пита за адреса.
— На следващия ъгъл наляво и после третата пресечка вляво.
— Благодаря ви — каза Джад и потегли.
