При мисълта, че ще види Ан, сърцето му ускори пулса си. Какво трябваше да й каже, без да я разтревожи? Съпругът й дали си беше у дома?
На Уудсайд Авеню зави наляво. Загледа се в номерата. Намираше се в деветстотния квартал. Къщите от двете страни на улицата бяха дребни, стари и очукани от природните стихии и годините. Подкара към седемстотния квартал. Къщите прогресивно продължаваха да остаряват и да се смаляват.
Ан му беше казала, че живее в хубаво имение c много дървета. А тук нямаше дърво даже и за цяр. И когато най-сетне стигна до номера, който Ан му беше дала, той беше почти подготвен за това, което видя.
Номер 617 представляваше пуст и буренясал парцел.
Глава деветнадесета
Седеше в колата срещу празното място и се опитваше да обмисли ситуацията. Възможно беше телефонният номер да е сгрешен. Или пък адресът. Но не и двете. Ан съвсем съзнателно го беше излъгала. И щом го беше излъгала коя е тя и къде живее, за какво друго не би го излъгала? Той се напрегна, за да преосмисли всичко, което наистина му беше известно за нея. Не беше много. Почти нищо. Беше дошла при него в кабинета му без предварително обаждане и беше настояла да му стане пациентка. И през четирите седмици, докато траеха посещенията й при него, се беше изхитрила да не му каже нищо за действителния си проблем, след което изведнъж му беше заявила, че проблемът вече е решен и тя си отива. След всяко посещение му беше плащала в брой, за да не може да проследи източниците й. Но каква причина можеше да има тя да се представя за пациент и после изведнъж да изчезне? Отговорът можеше за бъде само един. И когато стигна до съзнанието му, той се почувствува физически зле.
Ако някой искаше да го убие — и ако този някой искаше да научи разписанието и обстановката в кабинета му — какъв по-добър начин от този да се вмъкне като пациент? Значи за това беше дошла тя при него. Дон Винтън я беше изпратил. Беше научила каквото й трябва и сетне беше изчезнала без следа.
Всичко е било преструвка, а как само вярваше на цялата история! Как ли се е присмивала след всеки доклад пред Дон Винтън на тоя влюбен идиот, наричащ себе си психоаналитик c претенции да познава хората. Беше влюбен до ушите в момиче, чиято единствена цел беше да го направи мишена за наемни убийци. Беше ли възможно един истински специалист по човешки характери да не го види? Как ли щяха да му смеят в Асоциацията на американските психиатри.
Добре, но ако въпреки всичко се окажеше, че това не е вярно? Ако Ан беше дошла при него c действителен проблем, но под измислено име, защото се е страхувала да не засегне някого? А след време проблемът й се е разрешил и тя е сметнала, че повече не се нуждае от помощта му? Но Джад знаеше, че това бе прекалено лесно, за да е вярно. Съществуваха неща, които той бе длъжен да открие. Съзнаваше добре, че сред тези все още неизвестни за него подробности лежи и отговорът на въпроса какво и защо става около него. Напълно беше възможно Ан да е била заставяна да участвува във всичко това против волята си. Но още щом си го помисли, разбра, че е пълна глупост. Опитваше се да си я представи като разстроено девойче, а себе си като рицар в блестяща броня. Дали наистина го беше направила мишена за наемните убийци? Все някак трябваше да го разбере.
От другата страна на улицата от една къща излезе жена в парцаливо палто и се втренчи в него. Той потегли и направи завой, като подкара обратно към моста Джордж Уошингтън.
Зад него се беше проточила цяла колона от коли. Една от тях можеше да е тази на преследвачите му. Но защо им беше да го следят? Враговете му знаеха къде да го открият. Той не можеше просто така да стои и да ги чака да атакуват. Той самият трябваше да атакува, да ги изведе от равновесие, да доведе Дон Винтън до такава степен на неконтролирана ярост, че да го принуди да направи глупост и да се издаде. И всичко това трябваше да свърши преди Макгрийви да го залови и да го вкара в затвора.
Джад подкара към Манхатън. Единственият възможен ключ към всичко това беше Ан — а тя беше изчезнала безследно. След два дни щеше да е напуснала страната.
И той внезапно проумя, че има само една възможност да се добере до нея.
Тъй като беше на връх Коледа офисът на Пан-Ам гъмжеше от пътници и такива, които чакаха следващите самолети c някое свободно местенце за целия свят.
Джад си проби път до гишето през гъмжилото и поиска да види управителя. Момиче в униформа го дари c професионална усмивка и го помоли да изчака; управителят говорел по телефона.
Джад остана на мястото си и изслуша безброй откъслечни фрази.
— Искам да потегля от Индия на пети.
— Студено ли е в Париж?
— Искам да ме чака кола в Лисабон.
Обзе го отчаяно желание да грабне първия самолет и да избяга. Осъзна колко изтощен е физически и емоционално. Дон Винтън явно разполагаше c цяла армия, докато Джад беше сам. Имаше ли въобще някакъв шанс срещу тях?
— С какво мога да ви помогна?
Джад се обърна. Зад гишето стоеше върлинест, подобен на чучело служител.
— Приятно ми е, казвам се Френдли4 — представи се той, като изчака Джад да оцени и да реагира на шегата. Джад послушно се усмихна. — Чарлз Френдли. Какво мога да направя за вас?
— Казвам се доктор Стивънс и се опитвам да открия една моя пациентка. Има резервация за утрешен полет за Европа.
— Как се казва?
— Блейк. Ан Блейк. — Той се поколеба. — Възможно е да се е записала като мистър и мисис Антъни Блейк.
— За кой град точно лети?
— Аз… просто не знам.
— Имат резервация за предиобеден или следобеден полет?
— Аз дори не съм сигурен дали ще лети c вашата авиолиния — изтърси Джад.
Дружелюбието изчезна от очите на мистър Френдли за броени секунди.
— Страхувам се, че в този случай не мога да ви бъда от полза.
Джад усети внезапен пристъп на паника.
— Наистина е много важно. Трябва да я открия преди да отпътува.
— Докторе, Пан Америкън има по един или повече полети всеки ден за Амстердам, Барселона, Берлин, Копенхаген, Дъблин, Дюселдорф, Франкфурт, Хамбург, Лисабон, Лондон, Мюнхен, Париж, Рим, Шанхай, Щутгарт и Виена. Същото е и c повечето от останалите международни авиолинии. Налага се да се свържете c всяка една от тях поотделно. И аз много се съмнявам, дали те ще бъдат в състояние да ви помогнат, освен ако не им дадете крайния пункт на полета и времето на отпътуване. — Изражението върху лицето на мистър Френдли говореше за силно нетърпение. — Много ви моля да ме извините, но… — И той се обърна да си тръгне.
— Почакайте! — извика Джад.
Как да обясни на този човек, че от това зависи животът му? Неговата последна възможност да открие кой иска да го убие.
Френдли го гледаше със зле скривана досада.
— Какво има?
Джад изобрети една фалшива усмивка върху лицето си, като в същото време му се повдигаше от себе си.
— Нямате ли нещо като централизирана компютърна система, — запита той, — където регистрирате имената на пасажерите…?
— Това е възможно само ако знаете номера на полета — отсече мистър Френдли, обърна се и изчезна.
Джад остана пред гишето и усети, че му прилошава. Край. Той беше свършен. Нямаше къде повече да бяга.
