Отнякъде се пръкна група италиански свещеници, облечени в дълги, развяващи се черни раса и широки бели шапки, сякаш току-що пристигнали от средните векове. Бяха натоварени до шия c евтини мукавени куфари, кашони и кошници c плодове. Говореха шумно на италиански и очевидно дразнеха най-младия член групата им, момче на не повече от осемнайсет или деветнайсет години. Явно ваканцията им беше свършила и се прибираха в Рим, помисли си Джад, докато се вслушваше в забързаната им реч. Рим… където щеше да ходи Ан… отново Ан.
Свещениците се промъкваха към гишето.
— E molto bene di ritornare a casa.
— Si, d’accordo.
— Signore, per piacere, guardatemi.
— Tutto va bene?
— Si, ma…
— Dio mio, dove sono i miei biglietti?
— Cretino, hai perduto i biglietti.
— Ah, eccoli.
(Превод на горния текст от италиански)
Свещениците връчиха билетите си на най-младия, който срамежливо се запъти към момичето на гишето. Джад погледна към изхода. Едър мъж в сиво палто се вмъкваше във вратата.
Младият свещеник разговаряше c момичето зад гишето.
— Dieci. Dieci.
Момичето го изгледа c празен поглед. Свещеничето призова всичките си знания по английски и произнесе бавно и много спокойно:
— Десет. Билета. Тикет.
Той побутна билетите към нея.
Момичето се усмихна облекчено и започна да обработва билетите. Свещениците избухнаха във възторжени одобрителни викове пред лингвистичните способности на колегата си и го затупаха по гърба.
Нямаше смисъл да седи повече тук. Рано или късно щеше да се сблъска лице в лице c онези, които все още бяха в сянка. Джад бавно се обърна и тръгна към изхода покрай групата свещеници.
— Guardate che ha fatto il Don Vinton.
Джад внезапно спря; кръвта нахлу в главата му. Обърна се към дребния тумбест свещеник, който беше произнесъл името и го хвана за рамото.
— Извинявайте — каза той c дрезгав и несигурен глас. — Вие ли казахте „Дон Винтън“?
Свещеникът го изгледа c празен поглед, после го потупа по рамото и понечи да тръгне.
Джад стегна хватката си върху рамото му.
— Почакайте! — каза той.
Свещеникът го гледаше нервно. Джад си наложи да говори спокойно.
— Дон Винтън. Кой е той? Покажете ми го.
Свещениците се втренчиха в Джад. Дребният свещеник изгледа компанията.
— E un americano matto.
От групата му се надигна възбудена глъчка. С крайчеца на окото си Джад мярна Френдли да го наблюдава иззад гишето. После Френдли решително се запъти към него. Джад c усилие потисна надигащата се в гърдите му паника — той пусна ръката на свещеника, приведе се към него и изрече бавно и отчетливо:
— Дон Винтън.
Дребният свещеник се взря в Джад и след секунда лицето му разцъфна в широка усмивка.
— Don Vinton!
Управителят приближаваше c бърза крачка c откровено враждебна физиономия. Джад кимна окуражително на свещеника. Дребният свещеник посочи към момчето:
— Don Vinton — голям шеф.
И изведнъж всичко си дойде на мястото.
Глава двадесета
— Полека, полека — изрече дрезгаво Анджели. — Не мога да разбера и думичка от това, което ми казвате.
— Извинете ме — каза Джад. Той си пое дълбоко дъх. — Вече знам всичко! — Беше такова облекчение да чуе гласа на Анджели по телефона, че почти беше започнал да фъфли. — Знам кой се опитва да ме убие. Знам кой е Дон Винтън.
В гласа на Анджели се появи скептична нотка.
— Ние не успяхме да открием никакъв Дон Винтън.
— А знаете ли защо? Защото това не е той, а кой.
— Можете ли да говорите малко по-бавно?
Гласът на Джад трепереше от възбуда.
— Дон Винтън не е име, а италиански израз, който означава „големият шеф“. Това се опитваше да ми обясни Муди. Че Големият шеф е по петите ми.
— Нищо не разбирам, докторе.
— На английски това е безсмислица — каза Джад, — но когато го произнесете на италиански, не ви ли говори нещо това? Организация от убийци, ръководена от Големия шеф?
Анджели мълча доста време, преди да проговори.
— Коза Ностра?
— Че кой друг е в състояние да събере група от убийци c такива оръжия? Киселина, бомби… пистолети! Спомняте ли си, когато ви казах, че мъжът, когото търсим, е южноевропеец? Той е италианец.
— Това е пълна безсмислица. За какво е притрябвало на Коза Ностра да ви убива?
— Нямам абсолютно никаква представа, но знам, че съм прав. И то напълно съвпада c онова, което ми каза Муди. Той ми каза, че има специална група, изпратена да ме убие.
— Това е най-налудничавото твърдение, което някога съм чувал — каза Анджели. Последва пауза, след която добави — Но предполагам, че може да се окаже вярно.
Джад изведнъж усети голямо облекчение. Ако и Анджели беше отказал да го изслуша, нямаше към кого другиго да се обърне.
— Да сте споделяли откритието си c някой друг?
— Не — възмути се Джад.
— В никакъв случай не го правете! — Гласът на Анджели беше изключително настойчив. — Ако се окажете прав, тогава животът ви е в опасност. Не се приближавайте до апартамента или кабинета си.
— Няма — обеща Джад. Той изведнъж си спомни. — Знаехте ли, че Макгрийви има заповед за арестуването ми?
— Да. — Анджели се поколеба. — Ако Макгрийви ви арестува, никога няма да стигнете жив участъка.
Господи! Значи се беше оказал прав за Макгрийви. Но въпреки това пак не можеше да повярва, че лейтенантът стои зад всичко това. Имаше някой друг зад него, който му казваше какво да прави… Дон Винтън, Големия шеф.
— Чувате ли ме?
Устата на Джад изведнъж пресъхна.
— Да.
Някакъв мъж в сиво палто застана до телефонната кабина в която говореше Джад. Дали не го беше виждал малко преди това?
— Анджели…
— Да?
— Не знам кои са другите. Не знам как изглеждат. Как да остана жив, докато ги хванат?
