— До утре тогава.
Дейна погледна през прозореца към тълпите, които бързаха в студа. „Тим има право — помисли си тя. — Трябва да си купя по-топли дрехи.“
Универсалният магазин ГУМ се намираше недалеч от хотела. Огромната сграда бе пълна с евтини стоки.
Дейна си избра червено вълнено палто и червен шал. Минаха двадесет минути, докато открие продавачка.
Когато се прибра в хотела, клетъчният й телефон звънеше. Обаждаше се Джеф.
— Здравей, мила. Опитвах се да се свържа с теб на Нова година, но ти не отговаряше и не знаех къде да те намеря.
— Съжалявам, Джеф. — „Значи не е забравил! Милият!“
— Къде си?
— В Москва.
— Всичко наред ли е, мила?
— Да. Кажи ми за Рейчъл, Джеф.
— Още е рано за нещо определено. Утре ще опитат нова терапия. Все още е в експериментален стадий. Ще имаме резултат до няколко дни.
— Надявам се да й помогне.
— Студено ли е там?
Дейна се засмя.
— Няма да повярваш. Превърнах се в ледена шушулка.
— Ще ми се да бях при теб, за да те стопля.
Поговориха още пет минути и Дейна чу гласа на Рейчъл, която викаше Джеф.
— Трябва да вървя, мила — каза той. — Рейчъл има нужда от мен.
„И аз имам нужда от теб“ — помисли си Дейна.
— Обичам те.
— И аз те обичам.
Американското посолство на Новински Булвар 19–23 се помещаваше в стара занемарена сграда, пред която пазеха руски войници. Пред входа се точеше дълга опашка от хора, които търпеливо чакаха на студа. Дейна съобщи името си на дежурния и той й махна да влезе.
Във фоайето стоеше американски морски пехотинец в кабинка от бронирано стъкло. Униформена американка провери съдържанието на чантичката на Дейна.
— Влизайте.
— Благодаря. — Дейна отиде на регистратурата. — Дейна Евънс.
— Посланикът ви очаква, госпожице Евънс. Елате с мен, моля.
Тя последва служителя по мраморното стълбище. В приемната на посланика я посрещна привлекателна жена.
— За мен е удоволствие, госпожице Евънс. Аз съм Лий Хопкинс, секретарка на господин Харди. Заповядайте.
Дейна влезе във вътрешния кабинет и посланик Харди се изправи и каза:
— Добро утро, госпожице Евънс.
— Добро утро. Благодаря, че ме приехте. Посланикът беше висок мъж със сърдечно поведение, присъщо на политиците.
— Приятно ми е да се запознаем. Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря.
— Седнете, моля.
Тя се настани срещу бюрото му.
— Много се зарадвах, когато Роджър Хъдсън ми съобщи, че пристигате. Улучвате интересен момент.
— О?
— Между нас да си остане, боя се, че тази страна пропада. — Той въздъхна. — Честно казано, нямам представа какво ще се случи тук, госпожице Евънс. След осемстотин години съществуване Русия отива по дяволите. Престъпниците управляват държавата.
Дейна го погледна любопитно.
— Какво искате да кажете?
Посланикът се отпусна в стола си.
— Законът гарантира съдебен имунитет на членовете на Думата — това е долната камара на парламента. В резултат там е пълно с хора, издирвани за всевъзможни престъпления — гангстери, които вече са лежали в затвора, престъпници, които в момента извършват престъпления. И всички те са недосегаеми.
— Невероятно.
— Да. Руският народ е велик, но правителството… Е, с какво мога да съм ви полезен, госпожице Евънс?
— Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп. Подготвям предаване за семейството му.
Посланик Харди тъжно поклати глава.
— Истинска древногръцка трагедия, нали?
— Да. — „Навсякъде едно и също.“
— Вече достатъчно се писа за това нещастие. Не знам какво повече да ви кажа.
— Искам да представя историята от лична гледна точка — предпазливо рече Дейна. — Интересува ме какъв човек е бил Тейлър Уинтроп, какви приятели е имал тук, дали е имал врагове…
— Врагове ли? — изненада се Харди. — Не. Всички обичаха Тейлър. Може би никога не сме имали по- добър посланик в Русия.
— Работили ли сте с него?
— Да. Една година бях първи секретар на посолството.
— Господин посланик, знаете ли дали Тейлър Уинтроп е работил по нещо… — Дейна замълча за миг, неуверена как да се изрази, — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?
Той се намръщи.
— Някакъв бизнес ли имате предвид, или държавна работа?
— Не съм сигурна — призна Дейна.
Посланик Харди се замисли.
— И аз не съм. Не, нямам представа за какво може да става дума.
— Някой от сегашните служители на посолството работил ли е с него?
— О, да. Всъщност секретарката ми Лий преди беше секретарка на Тейлър.
— Имате ли нещо против да поговоря с нея?
— Ни най-малко. Дори ще ви дам имената на хората, които биха могли да ви помогнат.
— Чудесно. Благодаря ви.
Той се изправи.
— Внимавайте, докато сте тук, госпожице Евънс. Московските улици са много опасни.
— И аз така чух.
— Не пийте вода от чешмата. Даже руснаците не я пият. А, и когато се храните в ресторант, винаги отбелязвайте, че искате сама да поръчате, иначе келнерите, без да ви питат, ще отрупат масата със скъпи мезета. Ако искате да пазарувате, най-подходящото място е Арбат. Там ще откриете всичко. И внимавайте с такситата. Избирайте по-стари, по-очукани коли. Мошениците обикновено карат нови.
— Благодаря ви — усмихна се Дейна. — Ще запомня.
След пет минути разговаряше в съседната стаичка с Лий Хопкинс, секретарката на посланика.
