— Кога мога…
— Ще ви се обадят.
По обратния път Дейна мина покрай „Детский мир“, детски универсален магазин, и влезе да го разгледа. Купи на Кемал компютърна игра и се изненада от високата й цена. После се върна в хотела. Към шест часа се отказа от надеждата да й се обадят от Бюрото за международно икономическо развитие и тъкмо се канеше да слезе в ресторанта да вечеря, когато телефонът иззвъня.
— Дейна? Тим Дрю се обажда.
— Да, Тим?
— Успя ли да се срещнеш с Жданов?
— Не.
— Е, докато си в Москва, трябва да видиш колкото може повече. Тази вечер е ред на балета. Дават „Жизел“. Искаш ли да отидем?
— Да, много ти благодаря.
— Ще те взема след час.
Балетът се игра в огромния Дворец на конгресите в Кремъл. Беше вълшебна вечер. Музиката бе прекрасна, изпълнителите — фантастични, и първото действие бързо отлетя.
Когато започна антрактът, Тим се изправи.
— Ела с мен. Бързо.
Нагоре по стълбищата тичаха хора.
— Какво има?
— Ще видиш.
На последния етаж бяха наредени шест маси, отрупани с чинийки хайвер и бутилки ледени водка. Онези, които бяха пристигнали първи, бързаха да се обслужат.
Дейна се обърна към Тим.
— Тук наистина разбират от представления.
— Ти виждаш само висшата класа. Не забравяй, че трийсет процента от хората живеят под границата на бедността.
Двамата се насочиха към прозорците, надалеч от тълпата.
Лампите започнаха да премигват.
— Време е за второто действие.
Въпреки че балетът й харесваше, мислите на Дейна продължаваха да се връщат към различни откъси от разговорите й.
„Тейлър Уинтроп беше scheisse. Той беше умен, много умен. Успя да ме подведе…“
„Беше нещастен случай. Габриел беше прекрасно момче…“
„Тейлър Уинтроп погуби бъдещето на рода Мансино…“
Когато представлението свърши и се качиха в колата, Тим Дрю попита:
— Искаш ли да пийнем по нещо в моя апартамент?
Тя го погледна. Тим бе привлекателен, интелигентен и очарователен. Но не беше Джеф.
— Благодаря ти, Тим, но ще ти откажа — едва успя да отвърна Дейна.
— О — разочаровано въздъхна той. — Може би утре?
— С удоволствие, но трябва да съм готова рано сутринта. — „И съм лудо влюбена в друг мъж.“
Рано на другата сутрин Дейна отново отиде в Бюрото за международно икономическо развитие. На гишето седеше същият милиционер.
— Добрый день.
— Добрый день.
— Аз съм Дейна Евънс. Щом не може да се срещна с господин Жданов, може ли да ме приеме заместникът му?
— Имате ли уговорена среща?
— Не. Аз…
Той й подаде нов формуляр.
— Попълнете това…
Когато се прибра в стаята си, клетъчният й телефон звънеше. Сърцето й се разтуптя.
— Дейна…
— Джеф!
Искаха да си кажат толкова много неща. Ала Рейчъл стоеше помежду им като призрачна сянка и те не можеха да говорят за онова, което най-много ги вълнуваше: нейната болест.
В осем часа на следващата сутрин неочаквано се обадиха от кабинета на Жданов.
— Дейна Евънс? — попита мъжки глас със силен акцент.
— Да.
— Обажда се Ерик Карбава, заместник на господин Жданов. Искали сте да се срещнете с него.
— Да! — Тя почти очакваше да я попита: „Имате ли уговорена среща?“ — Елате в Бюрото точно след един час.
— Ясно. Много ви благода… — Връзката прекъсна.
Точно след час Дейна за пореден път влезе във фоайето на огромната тухлена сграда и отиде при същия милиционер.
Той вдигна поглед.
— Добрый день.
Дейна се насили да се усмихне.
— Добрый день. Аз съм Дейна Евънс. Идвам при господин Жданов.
Милиционерът сви рамене.
— Съжалявам. Без уговорена среща…
Тя сдържа гнева си.
— Имам среща.
— Нима? — Той я изгледа скептично и вдигна телефонната слушалка, каза нещо и се обърна към нея. — На третия етаж. Ще ви чакат.
Кабинетът на Жданов бе огромен и овехтял. Изглеждаше така, като че ли е бил мебелиран през двадесетте години. Вътре имаше двама души.
Когато Дейна влезе, и двамата се изправиха.
— Аз съм Жданов — каза по-възрастният.
Беше петдесетинагодишен, нисък и набит, с къдрава сива коса, светло кръгло лице и живи кафяви очи, които постоянно шаваха, сякаш търсеха нещо. Говореше със силен акцент. Носеше безформен кафяв костюм и изтъркани черни обувки. Той посочи другия мъж.
— Това е брат ми Борис Жданов.
Борис Жданов се усмихна.
— Приятно ми е, госпожице Евънс.
Той по нищо не приличаше на брат си. Изглеждаше десетина години по-млад, имаше орлов нос и волева брадичка. Носеше светлосин костюм на Армани и сива вратовръзка Ерме. И говореше английски много по- добре.
— Борис работи в руското посолство във Вашингтон — гордо каза Саша Жданов.
— Възхищавам се на работата ви, госпожице Евънс — каза Борис Жданов.
— Благодаря.
— Какво мога да направя за вас? — попита по-големият брат. — Някакъв проблем ли имате?
— Не. Исках да поговорим за Тейлър Уинтроп.
