— Колко време работихте при посланик Уинтроп?
— Година и половина. Какво ви интересува?
— Знаете ли дали посланик Уинтроп си е създал врагове, докато е бил тук?
Лий Хопкинс я погледна изненадано.
— Врагове ли?
— Да. Предполагам, че на такъв пост понякога се налага човек да отказва някои неща на хората. Сигурна съм, че посланик Уинтроп не е можел да угоди на всички.
Секретарката поклати глава.
— Не знам какво целите, госпожице Евънс, но ако имате намерение да пишете лоши неща за Тейлър Уинтроп, не мога да ви помогна. Той беше най-милият, най-добрият човек на света.
„Пак старата песен“ — помисли си Дейна.
През следващите два часа разговаря с още петима души, които бяха работили в посолството по време на мандата на Тейлър Уинтроп.
„Той беше невероятен човек…“
„Мислеше за хората…“
„Правеше всичко възможно да ни помага…“
„Врагове ли? Не и Тейлър Уинтроп…“
„Губя си времето“ — реши Дейна и отново отиде при посланик Харди.
— Получихте ли каквото ви трябваше? — попита той.
Вече не изглеждаше толкова добронамерен.
Тя се поколеба.
— Не точно.
Посланикът се наведе напред.
— И не мисля, че ще го получите, госпожице Евънс. Не и ако искате да изровите нещо лошо за Тейлър Уинтроп. Разстроили сте всички в посолството. Те го обичаха. Аз също. Безполезно е да търсите кирливи ризи, които не съществуват. Ако сте дошли за това, можете да си вървите.
— Благодаря — отвърна Дейна.
Ала нямаше намерение да си заминава.
Частният ресторант и казино „ВИП Национален клуб“ се намираше точно срещу Кремъл и Манежа. Тим Дрю вече я чакаше.
— Добре дошла. Мисля, че заведението ще ти хареса. Тук се събира каймакът на московското общество. Ако падне бомба, правителството ще излезе извън строя.
Вечерята бе великолепна. Започнаха с блини и хайвер и продължиха с борш, грузинска есетра с орехов сос, бьоф строганов с ориз и сладкиш със сирене за десерт.
— Много е вкусно — каза Дейна. — А бях чувала, че храната в Русия е ужасна.
— Така е — увери я Тим Дрю. — Но това не е Русия. Това е специален малък оазис.
— Какъв е животът тук?
Той се замисли за миг.
— Все едно да стоиш до кратера на вулкан. Никога не знаеш кога ще изригне. Управляващите крадат милиарди и народът гладува. Така е започнала Октомврийската революция. Бог знае какво ще се случи сега. Честно казано, това е само едната страна на медала. Руската култура е невероятна. Тук са Болшой театър, великият Ермитаж, музеят „Пушкин“, Руският балет, Московският цирк — списъкът е безкраен. Русия издава повече книги, отколкото всички останали държави, взети заедно, а средният руснак чете три пъти повече книги годишно от средния американец.
— Може да не четат каквото трябва — сухо отвърна Дейна.
— Възможно е. В момента страната е в преход между комунизъм и капитализъм и нито една от системите не действа. Сферата на услугите е ужасна, цените са надути и има адски висока престъпност. — Той я погледна. — Надявам се, че това не ти действа потискащо.
— Не. Кажи ми, Тим, познаваше ли Тейлър Уинтроп?
— Няколко пъти съм го интервюирал.
— Чувал ли си за някакъв голям проект, в който е участвал?
— Уинтроп участваше в много проекти. В крал на краищата, той беше посланик.
— Не говоря за това. Имам предвид нещо друго. Нещо много сложно — нещо, за което може да се каже, че всичко си е дошло на мястото?
— Не се сещам за нищо такова.
— Уинтроп поддържаше ли много контакти?
— С руските си партньори, предполагам. Можеш да поговориш с тях.
— Ясно.
Сервитьорът им донесе сметката. Тим Дрю я прегледа и плати.
— Носиш ли оръжие? — попита той, когато излязоха на улицата.
Дейна го погледна изненадано.
— Не, разбира се. Защо?
— Тук е Москва. — Той я погледна. — Ела да те заведа на едно място.
Взеха такси и след пет минути спряха пред магазин за оръжие и слязоха от колата.
Дейна надникна в магазина.
— Не искам пистолет.
— Знам. Просто ела с мен. — Лавиците бяха пълни с всевъзможни видове оръжие.
Тя се огледа.
— Всеки ли може да си купи оръжие тук?
— Само трябва да има пари.
Продавачът измърмори нещо на руски. Тим му каза какво иска.
— Да. — Руснакът бръкна под щанда и извади малък черен цилиндър.
— Какво е това? — попита Дейна.
— Сълзотворен газ. Просто натискаш бутона и на престъпника му става прекалено зле, за да ти обръща внимание.
— Но аз не…
— Довери ми се. Вземи го. — Дрю й подаде флакона, плати и излязоха. — Искаш ли да идем и московски нощен клуб?
— Звучи интересно.
— Чудесно. Да вървим.
Пищният нощен клуб на Тверская беше пълен с добре облечени руснаци, които вечеряха, пиеха и танцуваха.
— Тук като че ли няма икономически проблеми — отбеляза Дейна.
— Просто не пускат просяците вътре.
В два през нощта Дейна се върна в хотела. Беше ужасно уморена. На бюрото в коридора седеше жена, която записваше движението на гостите.
Когато влезе в стаята си, Дейна погледна през прозореца. Снегът тихо се сипеше.
„Утре ще открия онова, за което дойдох“ — помисли си тя.
Ревът на реактивните двигатели бе толкова мощен, че самолетът сякаш щеше да се блъсне в сградата. Мъжът рязко се изправи от бюрото, взе бинокъла си и се приближи до прозореца. Самолетът бързо се спускаше към малкото летище. Освен пистите всичко наоколо беше покрито със сняг. Зима в Сибир.
— Китайците пристигат първи — каза той на помощника си. Думите му не изискваха отговор. — Съобщиха ми, че нашият приятел Лин Уон няма да се появи повече. Когато след последната ни среща се върнал с празни ръце, не го посрещнали много радостно. Жалко. Беше свестен човек.
